Реймънд Фийст - Завръщането на изгнаника

— Значи прекомерна амбиция и суетност.

— Изглежда, разбирате.

— Свързан съм родствено с раджа, но нямам друга амбиция, освен да служа и да наложа мир в един неспокоен район. Братовчед ми е най-мъдрият младеж, когото познавам. Нямам синове, но и да имах, не бих могъл да си представя по-добър младеж, който да се грижи за това, което съм съградил. Той е… забележителен. Жалко, че така и няма никога да се запознаете.

— Защо никога?

— Защото горите от желание да продължите по пътя си колкото може по-скоро, а да тръгнете на север към Мубоя едва ли ще е по планирания ви маршрут.

— Да, прав сте. Това значи ли, че сме свободни да си тръгнем?

— Още не. Ако загубим заради този ваш безумен план…

— Мой? — възкликна със смях Каспар.

— Разбира се, ако загубим. Ако спечелим, аз съм геният, осигурил тази зашеметяваща победа.

— Разбира се. — Каспар вдигна чашата си за поздрав и отпи.

— Жалко, че толкова бързате да се върнете у дома. Убеден съм, че зад това как един могъщ владетел на държава се е озовал сред група търговци в другия край на света се крие великолепна история. Ако решите да останете, зная, че бих могъл да ви намеря тук доста авторитетен пост. Хората с таланти тук се ценят високо.

— Имам да си връщам трон.

— Е, за това можете да ми разкажете утре вечер. Сега идете и кажете на приятелите си, че ако се окажем победители в следващите няколко дни, ще можете да тръгнете до седмица. Лека ви нощ, ваше благородие.

Каспар се усмихна на почетното обръщение.

— Лека нощ и на вас, милорд генерал.

Върна се в къщата и пожела лека нощ на ескортиралите го войници. Щом влезе, се замисли защо бе разкрил част от миналото си пред генерала и осъзна, че разговорът с човек, разбиращ от естеството на властта, му е донесъл облекчение. И за първи път изпита необходимост да преразгледа някои от изборите, които бе направил. Беше на помалко от година отдалечен от предишния си живот, но понякога му се струваше, че е много по-далече. И някои от онези решения сега му даваха повод да се замисли. Защо беше пожелал с такава страст короната на Ролдем? След като бе преживял месеци в гребане на говежда тор по зеленчуците на Йойхана, в носене на сандъци за жалки медни петаци на ден и беше спал на открито без одеяло, амбицията му се струваше нелепа.

Мисълта за Йойхана го накара да се зачуди как ли се справят двамата с Йорген. Навярно можеше да се намери начин да им се обади, да им прати някаква мъничка част от богатството, което караше във фургона. Онова, което щеше да похарчи за ново облекло, щом се върнеше в Кралството, можеше да ги направи най-богатите фермери в областта.

Въздъхна и изтласка тази мисъл от ума си. Все още имаше да извърви много дълъг път.

Каспар се подрусваше на капрата.

Беше неговият ред да кара фургона — умение, което май никога нямаше да усвои, особено по този каменист стар път. Дървените колелета скрибуцаха и скърцаха всеки път, щом подскочеха върху поредния камък, а постоянното трополене изцеждаше и последните му капки търпение. Много щеше да се зарадва да му види края най-сетне на този път.

Огледа пейзажа. Земята около тях ставаше по-прохладна и по-тъмнозелена. Идеята, че по-горещите земи са на север, както и че сезонът тук е противоположен на този в родината му, му се струваше странна. В този район навлизаха в най-горещата част на лятото и се подготвяха за празника на Средилетие, Банапис, докато в родината му в Оласко сега щяха да празнуват Средизимие.

Все пак пейзажът беше очарователен — низ от издигащи се хълмове и ливади, зелени ферми и гъсти гори встрани от пътя. В далечината на югозапад се виждаше висок планински хребет. От разговорите с хора по пътя Каспар беше научил, че това са Крайморските планини. Змийската река вече беше близо, продължаваше на запад, преди отново да възвие на юг, и след два дни на юг от Шамша щяха да стигнат до салджийския пристан. Там щяха да изоставят фургона и да си платят превоза с лодка до град Змийска река. Бяха на седемнадесет дни път на юг от Хигара и все още на два дни от Шамша, първото селище, което трябваше да мине за малък град според онова, което им бяха казали пътниците, които срещаха.

След като многобройните безименни селца, през които бяха минали, останаха зад гърба им, сънищата на Каспар отново започнаха да се връщат. От виковете на един или друг от приятелите му, събудени внезапно от тревожен сън, разбираше, че не е единственият, споходен от това страдание.