Реймънд Фийст - Завръщането на изгнаника

И видя момчето.

Беше на не повече от седем-осем години. Носеше домашно тъкани дрехи и сандали, цялото в прах. Имаше едно от най-красивите детски лица, които Каспар бе виждал, и много сериозно. Беше тъмнорусо и го гледаше с ококорените си светлосини очи.

Каспар остана неподвижен поне минута… а после момчето се обърна и побягна.

Каспар закрачи след него, но беше изтощен от глад и лишения. Единственият му стимул, бе, че момчето можеше да вдигне на крак баща си или мъжете от селото си, а макар Каспар да не се боеше от никого на този свят, съзнаваше, че е твърде отслабнал, за да се справи в битка с повече от един мъж.

Стараеше се да държи детето в полезрението си, но то скоро изчезна в някакъв овраг между канарите. Каспар го проследи, колкото можа, после спря. Виеше му се свят. Стомахът му изръмжа, той се оригна и седна. Опипа гърдите си и се изсмя при мисълта как ли изглежда. Бяха минали само… колко? Шест или седем дни, откакто го бяха пленили в цитаделата му в Оласко, но вече напипваше ребрата си. Убийственият глад беше взел своята дан.

Успокои се, бавно се изправи и заоглежда за следи. Беше може би един от най-добрите следотърсачи поне сред благородниците в Източните кралства. Не беше лишен от суети, но умението му в проследяване и лов не беше между тях. Наистина беше много добър. Видя следи от драскане по скалите, а когато се изкатери, видя и пътеката.

Също като древния изоставен път, и това беше стар път, направен преди векове от коли и фургони, но сега явно се използваше само от животни и малко хора. Видя дирите на момчето и тръгна по тях.

Досмеша го при мисълта, че единственият друг познат му благородник, притежаващ неотстъпващи на неговите умения като ловец, е Талвин Хокинс, човекът, който му бе отнел всичко скъпо. Спря и си пое дъх. Нещо не беше наред. Главата му бе замаяна, мислите му — разсеяни. Малките плодчета и мършавата птица не бяха достатъчни, за да го опазят повече от полужив. Мислите му кръжаха безразборно и това бе също толкова обезпокоително, колкото и непрестанният глад и прах.

Тръсна глава, за да проясни ума си, и продължи напред. Насочи с воля мисълта си към някакво подобие на яснота и се замисли за Тал Хокинс. Разбира се, че действията му бяха оправдани, след като Каспар го беше предал. Доловил беше нарастващото привличане на сестра си към младия благородник от Островното кралство. Лично за него Хокинс се бе оказал обаятелен и той се възхищаваше на уменията му като сабльор и като ловец. Пак спря. Защо всъщност бе избрал да направи точно Хокинс жертва на плана си да убие херцог Родоски от Ролдем? Тогава идеята му се беше сторила добра, но сега се чудеше как е стигнал до това решение. Хокинс се бе оказал способен слуга, а в добавка беше наел онзи жилав стар убиец, Амафи. Бяха впечатляваща двойка и от самото начало бяха доказали качествата си. И въпреки това той бе решил да хвърли цялата вина за покушението над Родоски върху Хокинс.

Поклати глава. Откакто бе напуснал Оласко, на няколко пъти бе имал чувството, че нещо вътре в него се е променило, нещо много повече от справянето с бедствените обстоятелства. След миг се сети, че тъкмо приятелят му Лесо Варен му беше подхвърлил, че Тал Хокинс може да представлява заплаха.

Примига и осъзна, че умът му отново се е зареял. Насочи вниманието си към това да намери момчето, преди да бъде вдигната тревога. Нямаше никакви следи от селище наблизо и затова той реши, че момчето може да е далече от дома си. Съсредоточи се върху дирите му и продължи по тях, закрачи по-бързо, подтикван от безпокойството.

След около половин час подуши дима. Пътеката го бе отвела долу в някакво дефиле, но вече се изкачваше нагоре и след като заобиколи няколко високи скали, той видя фермата. В двора имаше две кози, а отвън няколко крави, странна порода с дълги извити рога и бяла козина, изпъстрена с кафяви петна. Пасяха в зелената ливада. Зад ниска постройка от плет и кал вятърът полюшваше стръкове: жито, прецени той. А пред постройката се виждаше кладенец!

Той забърза към него и щом стигна, издърпа вързаното с въже ведро. Водата беше бистра и студена и Каспар се напи до насита.

Когато най-сетне пусна ведрото във водата, видя на прага на постройката жена, а момчето надничаше иззад нея. Беше насочила към него арбалет. Лицето й бе изопнато в решимост, със сключени вежди и присвити очи, със стиснати зъби. Каза нещо на същия език, на който говореха номадите — и явно беше предупреждение.

Каспар заговори на квегански, с надеждата, че жената може би ще схване някоя и друга дума или поне ще долови намеренията му от тона му.