Реймънд Фийст - Завръщането на изгнаника

— Моят човек. Бащата на Йорген. Местната дума за съпруг, реши Каспар.

— Къде е той?

— Не знам — отвърна тя. — Преди три… — Отново нова дума, но той не си направи труда да я прекъсва. По-късно щеше да разбере дали има предвид дни, седмици или месеци. — Отиде на пазар. И не се върна. — Гласът й бе спокоен и лицето безизразно, но Каспар долови сълзите в очите й. — Търсих го три… — Отново неразбрана дума. — После си дойдох да се грижа за Йорген.

— Как се казваше?

— Бандамин.

— Добър човек? Тя кимна.

Каспар помълча. Знаеше, че тя сигурно се чуди какво ли щеше да стане, ако Бандамин си беше у дома, когато бе дошъл той. Каза само:

— Аз ще насека дърва.

Излезе и намери брадвата в сайванта до малка купчина цепеници. Видя Йорген да храни пилците и му махна да дойде при него. Посочи му смаляващата се купчина и каза:

— Скоро трябват повече.

Момчето кимна и заговори бързо, сочеше малката горичка отвъд ливадата. Каспар поклати глава и рече:

— Не разбирам. Говори по-бавно.

Ясно беше, че Йорген също не го разбира, затова Каспар забърбори рязко като момчето, след което заговори по-бавно. Лицето на малкия светна разбиращо и той каза:

— Сечем дърво там. Каспар кимна и отвърна:

— След малко.

Все още беше изнемощял от преживелиците си от последните няколко дни, но успя да занесе в колибата достатъчно дърва, за да поддържат огъня цяла седмица.

Когато остави и последните в коша до камината, Йойхана каза:

— Защо ти тука?

— Защото трябва да ям, за да живея.

— Не, не тук във фермата — каза тя бавно. — Имам предвид тук… — Махна с ръка в кръг, все едно сочеше целия район. — Ти си… — няколко непонятни за него думи — отдалече, нали?

— Чужденец — отвърна той. — Да, от много далече. — Седна на столчето. — Трудно е да се каже, без… Нямам ги думите… още. Но като ги науча, ще ти кажа.

— Истината?

Каспар се взря за миг в лицето й и отвърна:

— Да, ще ти кажа истината.

Тя го погледна мълчаливо в очите. После кимна и отново се залови с работата си в кухнята.

Каспар стана и каза:

— Ще отида да помогна на момчето.

Излезе и видя, че Йорген се е запътил към ливадата. Спря за миг, осъзнал, че няма представа какво трябва да се свърши. Имал беше крепостни стопанства в Оласко, но най-близката ферма, която бе виждал, беше пътьом, от гърба на коня. Имаше смътна представа какво произвеждат, но не и точно как. Изсмя се наум и тръгна след момчето. Реши, че ученето му няма да е толкова бързо, колкото му се искаше.

Смъкването на подсечено дърво се оказа доста по-трудно, отколкото бе очаквал. Като дете беше виждал само веднъж как се прави. Дървото за малко не падна върху него, което предизвика злорадството на Йорген, след като първоначалният му страх, че Каспар се е наранил, премина.

Каспар отсече клоните и след това наряза ствола на удобни за пренасяне части и ги навърза с широките ремъци. Би трябвало да ги дърпа кон, но единственият кон на семейството се бе изгубил заедно с бащата на Йорген, тъй че му се наложи да свърши работата на коня, тоест да довлече дървата до къщата през мократа ливада. Напъваше се и дърпаше, а упоритите дърва се запъваха в земята и подскачаха при всеки напън.

Спря да си поеме дъх и каза на Йорген:

— Тежичко е. Момчето се засмя.

— Казах ти, трябваше да насечем дървата и да ги пренесем едно по едно.

Каспар поклати невярващо глава. Едно дете да му казва какво да прави. Представата за това му беше толкова чужда, че я намираше едновременно и за забавна, и за дразнеща. Свикнал беше хората да му се подчиняват автоматично, да не казват нищо критично пред него. Напъна се отново в сбруята и измърмори:

— Ако Тал Хокинс и неговата пасмина можеха да ме видят сега, щяха да се изпотръшкат от смях.

Погледна Йорген, на когото явно му беше смешно, и се разсмя.

— Е, добре, прав си. Иди да вземеш брадвата и ще го насечем тук.

Йорген заситни обратно. Идеята да гази напред-назад през ливадата поне десет пъти никак не допадаше на Каспар, но без кон пък собствената му идея беше пълна глупост.

Беше във фермата вече от осем дни. Започналото с боязън от страна на момчето и майката съжителство бе улегнало до сравнително спокойни отношения. Самият той все още спеше до вратата, но вече не събираше нещата, които можеше да се окажат потенциални оръжия. Избрал си беше това място, за да осигури на Йойхана колкото може повече самостоятелност в едностайната колиба, а също така и от съображения за сигурност. Всеки, който се опиташе да влезе, първо щеше да се натъкне на него.