Реймънд Фийст - Завръщането на изгнаника

— Нищо лошо няма да ви направя — каза бавно. — Обаче съм гладен. — Имитира с жестове ядене, след това посочи към къщата.

Жената изджавка нещо в отговор и му посочи с арбалета да се маха. Каспар имаше достатъчно опит като ловец, за да знае, че с женска, която пази рожбата си, трябва да си много предпазлив.

Бавно се приближи и отново й заговори, пак така бавно.

— Нищо лошо няма да ви направя. Искам само да ям. — Разпери ръце, с дланите навън.

А след това миризмата го удари в ноздрите. Вътре нещо се печеше и мирисът направо го порази: хляб! И яхния, или супа!

Каза кротко:

— Ако не хапна нещо, все едно съм умрял, жено. Тъй че ако си решила да ме убиеш, по-добре го направи веднага и да се свършва!

Рефлексите му го спасиха, защото тя се поколеба за миг, преди да свие пръстите си на спусъка на арбалета. Каспар се хвърли наляво и стрелата разцепи въздуха там, където беше стоял допреди миг. Той се превъртя, изправи се и се втурна напред.

Щом разбра, че стрелата не е улучила, жената вдигна арбалета като тояга. Стовари го с все сила в рамото на Каспар, докато той връхлиташе през вратата.

— По дяволите! — изрева той, хвана я за кръста и я събори на пода.

Момчето извика яростно и започна да го удря. Беше малко, но удряше силно. Каспар беше затиснал борещата на и стискаше здраво ръката й с арбалета. Изви я и тя изпищя и го пусна. Той се изправи тъкмо навреме, преди момчето да му пръсне мозъка с един тежък тиган.

Сграбчи го за китката, изви я и малкият изрева и пусна тигана.

— Стига! — ревна Каспар.

Извади меча си и посочи жената на пода. Момчето замръзна, с изопнато от ужас лице.

— Е, добре — измърмори той, отново на квегански. — Казвам ви още веднъж: няма да ви направя нищо лошо. — След това много показно прибра меча в ножницата, мина покрай жената, вдигна арбалета и го подаде на момчето. — Иди навън, намери я тая проклета стрела и виж дали можеш да заредиш арбалета. Ако си решил да ме убиеш, пробвай, няма да ти се разсърдя.

Вдигна жената да стане и я огледа. Беше костелива, но веднага разбра, че е била красива някога, преди тежкият живот да я състари. Не можеше да прецени на тридесет ли е, или на четиридесет, лицето й бе като кафява щавена кожа от слънцето. Но очите й бяха живи и яркосини, и владееше страха си. Каза й тихо:

— Хайде, дай ми да ям. И я пусна.

Момчето стоеше като замръзнало, стиснало арбалета. Каспар се огледа. Имаше само една стая, но в дъното беше изпъната завеса, зад нея сигурно спеше жената. Видя зад постелята й малка ракла. Друга постеля беше навита под масата пред завесата. Имаше две столчета. Имаше и някакъв грубо скован долап до откритото огнище, над което къкреше котле яхния. Жената току-що бе изпекла хляб и Каспар грабна един от още вдигащите пара самуни. Отчупи огромен залък и го натика в устата си. После седна на едното столче, погледна намръщената жена и каза:

— Съжалявам, че се държах малко грубо, но предпочитам грубите маниери пред смъртта от глад.

Задъвка и се усмихна.

— Ммм, вкусно. — Посочи котлето. — Искам и яхния.

Жената се поколеба, после пристъпи към огнището, взе черпака, напълни една купа и я сложи пред Каспар. Даде му дървена лъжица.

— Благодаря.

Тя отстъпи назад и прегърна момчето, притисна го до себе си. Каспар изяде яхнията и преди да помоли за още, ги погледна. Квеганският явно не вършеше работа, но беше най-близкият език до онова, което бе чул от говора на номадите. Посочи гърдите си и рече:

— Каспар.

Жената не реагира. Той посочи към тях и каза:

— Вие как се казвате?

Жената можеше и да е изплашена, но се оказа, че не е глупава. Отвърна му:

— Йойхана.

— Йоана — повтори Каспар.

Тя го поправи:

— Йойхана.

И той долови тихото придихание след първата сричка.

— Йой-хана — каза бавно Каспар и тя кимна, все едно беше почти точно.

Той посочи момчето.

— Йорген — последва отговорът.

Каспар кимна и повтори името. Сипа си втора купа и се наведе над нея, но се усети, че всъщност яде вечерята им. Погледна ги, после изсипа обратно купата в котлето. Задоволи се само с още хляб, посочи ги и каза:

— Яжте.

Махна им да дойдат на масата.

— Яжте — повтори тя и Каспар разбра, че думата е същата, само че с друг изговор. Кимна й.

Тя предпазливо подбутна момчето към масата, а Каспар стана и отиде до вратата. Видя едно празно ведро, вдигна го и го постави на пода като импровизиран стол. Момчето го наблюдаваше със сериозните си очи, а жената непрекъснато го поглеждаше, докато слагаше храна на детето.