Реймънд Фийст: Завръщането на изгнаника

Бръкна в дупката и напипа кал. Хвърли меча настрана и зарови с голи ръце. Накрая пръстите му се добраха до водата. Беше разкаляна и миришеше на глина, но беше вода. Сви шепа, загреба, вдигна я към напуканите си устни и отпи. Избърса с мократа си длан врата и лицето си, после отново и отново вдигаше шепа към устата си и пиеше. Представа нямаше колко пъти го направи, но най-сетне рухна, главата му се удари в земята, очите му се подбелиха й съзнанието избяга.

Птицата пристъпи колебливо към зрънцата, сякаш усещаше дебнещата я опасност. Каспар наблюдаваше мълчаливо, легнал по корем в една падина на няколко стъпки встрани, прикрит зад трънливия храст, как птицата — някакъв вид дива кокошка, непознат за него — кълвеше зърната, после вдигаше клюн и ги гълташе.

Беше се съвзел достатъчно от изпитанията, та на заранта да се довлече в заслона си и го оставяше само за да пие от импровизирания си кален „кладенец“. Всеки път водата излизаше все по-трудно и той знаеше, че този жалък източник скоро ще се изчерпи. Решил бе в ранния следобед да навлезе по-навътре в оврага, да види накъде води и да намери друго място, където да разкопае за вода.

Някъде към залез-слънце намери дървото. Нямаше име за него, но раждаше плодове с твърда кора. Той сряза няколко и откри, че вътрешността май става за ядене. Беше пихтиеста и блудкава и вкусът едва ли щеше да зарадва чревоугодник, но той беше отчаян. Изяде обаче само няколко хапки въпреки убийствения си глад и зачака.

Изглежда, не бяха отровни. Изяде няколко, после дойдоха спазмите. Може и да не бяха отровни, но дразнеха стомаха. Или пък дните без храна бяха направили стомаха му по-деликатен.

Каспар винаги беше имал здравословен апетит и никога не бе изпитвал по-нестойчив глад от този след пропускане на обяд, заради лов или отплаване от брега. В бащиното му домакинство все му се чудеха, когато настоеше за ядене, и сега се засмя наум, като си представи как ли щяха да реагират при сегашните обстоятелства. Смехът му замря, след като си спомни, че най-вероятно всички те вече бяха мъртви.

Птицата се приближи.

Каспар беше подредил зърната в редица, водеща към клопка, която бе направил с подръчни материали. Много болезнено беше оплел здрави нишки от плода на странен на вид кактус. Хитрина, която му бе показал навремето кешийският му водач. Разкъсваш пъпката от единия край, дърпаш силно и изваждаш острия шип, закрепен за дълга нишка.

— Игла и конец на самата природа — така бе казал водачът.

Беше се помъчил доста, но накрая върза конец, два пъти по-дълъг от ръката му. Ръцете му бяха покрити с порязвания и убождания чак до раменете, но все пак бе направил капан от покритите с тръни клони на местните растения.

Нужна му беше всяка троха воля, за да остане безшумен и неподвижен, докато птицата се приближаваше към капана. Вече беше запалил малък огън, който сега бе почти на жар. Устата му бе пълна със слюнка в очакване на печената кокошка.

Птицата не му обръщаше внимание, кълвеше си семената едно по едно. Направи още една крачка към следващото. За миг Каспар се поколеба, жегнат от съмнението. Изпитваше почти убийствен страх, че птицата някак може да се измъкне и той ще издъхне от глад в това пусто място.

Кокошката подхвърли зърното във въздуха и то падна толкова далече от капана, че Каспар направо се отчая. Но когато дръпна нишката, капанът падна точно върху птицата.

Тя запърха и зацвърча, мъчеше се да се измъкне изпод решетката от тръни. Каспар изтърпя убожданията от твърдите като желязо шипове, надигна решетката, бръкна под нея и сграбчи птицата.

Откъсна й главата и още преди да се е върнал при огъня, вече скубеше перата. Корменето с върха на меча се оказа мръсна работа. Съжали, че не бе взел и камата, вместо да предупреждава с нея номадския главатар.

Най-сетне птицата беше очистена и набучена на шиша и той почна да го върти над огъня. Едва успяваше да се сдържи да я изчака да се доопече. Минутите се точеха. Спазмите в стомаха му този път бяха по-скоро от предвкусването, отколкото от нещо друго.

През живота си бе развил здрава самодисциплина, но да не се нахвърли върху недоопечената птица се оказа най-тежкото изпитание, което помнеше. Знаеше обаче опасностите от ядене на сурово месо. Едно преяждане, довело до отравянето на един младеж, му бе оставило незаличим спомен.

Най-сетне прецени, че печенето е приключило, и без да обръща внимание на паренето, заяде лакомо. Оглозга всяка костица. Беше най-хубавото ядене, на което помнеше да се е наслаждавал, но само разпали още повече апетита му. Изправи се и се огледа, сякаш очакваше да види друга птица, готова да я хванат и да я изядат.