Реймънд Фийст: Завръщането на изгнаника

Тръгна отново.

Каспар лежеше и умираше.

Беше се подслонил под една скална издатина, за да се скрие от следобедното слънце. Три дни беше вървял по пътя и тази заран водата му бе свършила. Беше замаян и объркан и беше легнал в сянката, за да изчака най-голямата жега да отмине.

Знаеше, че ако не намери вода до вечерта, най-вероятно утре на разсъмване няма да се събуди. Устните му бяха напукани, лицето му се белеше. Лежеше по гръб и се мъчеше да не обръща внимание на болката от мехурите по раменете си. Твърде уморен беше, за да позволи на болката да му досажда. Освен това болката поне му показваше, че все още е жив. Щеше да изчака, докато слънцето се смъкне на запад, и щеше да слезе в равнината. Пейзажът беше гол и безмилостен: натрошени камъни и твърда пръст във всички посоки. Разбираше, че магьосникът, който го бе прехвърлил тук, му беше дал съвсем малък шанс да оцелее. Това си беше пустиня във всяко отношение, нищо, че й липсваха пясъците, с които обикновено се свързва тази дума.

Малкото дървета, на които се беше натъквал, бяха безжизнени и сухи и под камъните около корените им нямаше и следа от влага. Един от учителите му му беше казвал преди години, че дори в пустинята под повърхността може да се намери вода, но Каспар бе сигурен, че тук вода няма. Каквито и потоци да бяха красили тази околност преди векове, всякаква вода отдавна беше изчезнала. Ако изобщо беше останала някаква, тя щеше да е в онези оврази долу, които вече бяха неговата цел, под напуканата повърхност, към която се тътреше. Опита да си поеме дъх. Колкото и дълбоко да вдишваше, като че ли все не поемаше достатъчно въздух. Знаеше, че това е поредният симптом за окаяното му състояние.

Никога не беше виждал толкова пусто място. Големите пясъчни дюни на Джал-Пур в Северен Кеш му бяха изглеждали екзотични, място на менящи се форми, истинско пясъчно море. Беше момче тогава, с баща си и с голяма свита слуги от имперския кешийски двор, готови да угодят на всяко негово желание, сред подвижно селище от пъстроцветни шатри и разкошни павилиони. Докато баща му ловуваше легендарните пясъчни гущери на Джал-Пур, слугите стояха наблизо с освежителни напитки, ароматизирани с дъхави билки или плодов извлек, държаха ги в сандъци, натъпкани със сняг от планините. Всяка нощ имаше пир със студен ейл и вино с подправки.

Само мисълта за онези питиета му причини почти физическа болка. Насочи отново трескавата си мисъл към сегашния момент.

Тук също имаше цветове, но съвсем не толкова привлекателни за окото, само груба охра, мръсно жълто, червеното на ръждясало желязо и жълтеникаво, обагрено със сиво. Всичко беше покрито с прах и никъде не се виждаше и намек от зелено или синьо, подсказващ за вода, макар да бе забелязал смътен блясък на северозапад, който можеше да е отражение на вода в горещия въздух.

Само веднъж бе ходил на лов в горещите земи на Кеш, но помнеше всичко. Кешийците бяха потомци на ловци на лъвове, гъмжали преди векове около голямото езеро Дълбините на Оверн, и бяха съхранили традициите си. Старият водач Кулмаки го съветваше: „Гледайте за птици по залез-слънце, млади господарю, защото те ще летят за вода“. От два дни напразно оглеждаше хоризонта — нито една птица не бе видял.

Лежеше изтощен, губеше съзнание и се свестяваше отново, умът му гъмжеше от трескави сънища, спомени и видения.

Спомни си деня, когато баща му го взе на лов за първи път, деня, в който му позволиха да придружи мъжете. Излязоха за глигани. Каспар едва имаше сила да държи тежкото копие. Яздеше близо до баща си, когато той свали първите два глигана, но после се озова срещу своя, поколеба се и глиганът избегна широкото тежко острие. Погледна през рамо, видя неодобрението в очите на баща си и препусна след глигана през храсталаците, без да се подчини на предупредителния вик на старшия на лова.

В преследването направи всички възможни грешки, но все пак, когато баща му и другите дойдоха, стоеше, без да обръща внимание на раната на крака си, изправен триумфално над поваленото на земята животно. Старшият на лова довърши ранения глиган с една точна стрела, а бащата на Каспар побърза да превърже ранения крак на сина си.

Гордостта, която този път Каспар видя в бащините очи, въпреки упреците за глупавите му действия, дамгоса момчето за цял живот. „Никога не се страхувай“. Знаеше, че независимо от всичко всеки избор трябва да се прави храбро, иначе всичко ще е изгубено.