Реймънд Фийст - Завръщането на изгнаника

Помнеше и деня, в който мантията на властта бе паднала на плещите му и той стоеше смълчан, хванал малката си сестричка за ръка, докато жреците палеха погребалната клада. Докато димът и пепелта се издигаха към небесата, младият херцог на Оласко отново се закле да е безстрашен във всичко и да брани своите хора все едно е изправен срещу онзи глиган.

Но някъде всичко бе тръгнало на провал. Търсенето на подобаващо място под слънцето за Оласко се бе превърнало в гола амбиция и Каспар бе решил, че трябва да стане крал на Ролдем. Беше осмият поред за наследството на трона, така че няколко злополуки и преждевременни умирания бяха единственото необходимо нещо, за да обедини всички разпокъсани държавици на Изтока под знамето на Ролдем.

Докато лежеше и мислеше за това, баща му изведнъж се появи и за миг Каспар се зачуди дали не е умрял и дали баща му не е дошъл, за да го отведе до Залата на смъртта, където Лимс-Крагма да претегли стойността на живота му и да му избере място на колелото за следващото му обръщане.

— Не ти ли казах да си предпазлив?

Каспар понечи да заговори, но гласът му едва излезе на хриплив шепот:

— Какво?

— От всички слабости, обсебващи човек, суетата е най-гибелната. Защото заради суетата един мъдър човек може да се превърне в глупак.

Каспар се надигна рязко, но баща му беше изчезнал.

В трескавото си състояние не можеше да проумее какво означава видението с баща му, макар нещо да му подсказваше, че е важно. Нямаше време да разсъждава над това. Знаеше, че не може да чака до залез-слънце, животът му вече се измерваше в минути. Затътри се отново през камънаците към равнината — знойната мараня се вдигаше от сивите и охрени скали — залиташе по натрошените камъни, огладени от някогашните води.

Вода.

Виждаше нереални неща. Знаеше, че баща му отдавна е умрял, но ето, че духът му сякаш крачеше пред него.

— Твърде много вяра влагаше в онези, които ти казваха, че желаното от теб е истина, и пренебрегваше онези, които се опитваха да ти кажат кое е истина.

— Но бях сила, вдъхваща страх!

Думите излязоха в неразбираемо ръмжене.

— Страхът не е единственият инструмент на дипломация и управление, синко. Лоялността се ражда от доверие.

— Доверие! — извика Каспар и гласът му излезе на хрип, сякаш думата дращеше, за да се измъкне от раздраното му гърло. — Не вярвай никому! — Спря, залитна и посочи обвинително баща си. — Ти ме научи на това!

— Сгреших — отвърна с тъга привидението и изчезна.

Каспар се огледа и видя, че се е запътил общо взето в посоката, където бе видял отразения блясък. Продължи да се тътри напред. Бавно преполови разстоянието, после преполови и оставащото.

Умът му продължаваше да витае като в мъгла, съживяваше събития от детството му, а после — от упадъка на управлението му. Млада жена, чието име не можеше да си спомни, се появи пред него, повървя бавно около минута и изчезна. Коя ли бе? После си спомни. Дъщеря на търговец, момиче, което бе намирал за красиво, но баща му бе забранил да се ожени за нея. „Ти ще се ожениш по държавни съображения — каза му. — Вземи я в леглото си, ако искаш, но остави всякакви глупави мисли за любов“.

Момичето се бе омъжило за друг.

Съжаляваше, че не можеше да си спомни името й.

На няколко пъти пада на колене, надигаше се единствено със силата на волята си. Минути, часове, дни минаваха, нямаше как да знае кое. Усещаше, че животът му започва да гасне.

Примига, осъзнал, че денят привършва и че се намира в малко дере и върви надолу.

И тогава го чу.

Птичи зов. Съвсем кратичко чуруликане, но все пак — птичи зов.

Насила се измъкна от летаргичния унес и замига. Помъчи се да прочисти размътения си поглед… и отново чу птицата. Кривна глава и се заслуша — и я чу за трети път.

Затътри се към звука, без да обръща внимание на коварния терен.

Под ходилата му се появи корава трева и умът му се вкопчи в този факт: щом имаше трева, и вода трябваше да има под нея. Огледа се, не видя никаква вода, но пък видя напред малка горичка. Заклатушка се към нея, падна на колене, след това — по лице.

Лежеше задъхан. Усещаше влагата на стръковете по лицето си. Зарови немощно в тревата, пръстите му задращиха рохкавата пръст. Усети влага отдолу. С последните си трохи воля коленичи и извади меча си. Хрумна му странната мисъл, че ако старият му учител по оръжие можеше да го види, че използва меча си така, щеше да го набие, но я прогони и заби острието в пръстта. Закопа.

Ровеше със сетни сили, с почти истерична решимост, копаеше и хвърляше буците настрана бързо като язовец. После подуши. Миризмата на мокро бе последвана от блясък на влага по острието.