Реймънд Фийст - Завръщането на изгнаника

След като и двамата седнаха, Каспар заговори:

— Е, Йойхана и Йорген, аз съм Каспар и допреди няколко дни бях един от най-могъщите хора на другия край на този свят. Паднах до това мизерно състояние, но въпреки окаяния ми вид все пак съм това, което казах.

Гледаха го неразбиращо. Той се засмя тихо.

— Е, добре. На вас не ви трябва да учите квегански. Аз трябва да уча езика ви. — Чукна ведрото, на което седеше, и каза:

— Ведро.

Жената и синът й мълчаха. Каспар стана, посочи ведрото и повтори думата. После ги посочи и отново махна към ведрото.

— Как наричате това?

Йорген най-сетне разбра и каза някаква дума. Не приличаше на нищо, което Каспар бе чувал. Той я повтори, а момчето кимна.

— Добре, все е някакво начало — каза бившият херцог на Оласко. — Може би докато дойде време за спане, ще ми поговорите достатъчно, за да ме убедите, че няма да ми прережете гърлото, докато спя.

Каспар се събуди на пода на малката колиба. Беше спал до вратата, за да попречи на Йорген или майка му да избягат. Надигна се на лакът и се огледа в ранния утринен здрач. Имаше само едно прозорче близо до комина вдясно, тъй че в стаята все още беше доста тъмно.

Момчето и жената се бяха събудили, но не бяха помръднали от постелята си.

— Добро утро — каза им Каспар и се изправи. Беше прибрал арбалета и всякакви други прибори, които можеха да нанесат сериозна рана, и ги беше струпал на купчина далече от тях. Доверяваше се на инстинктите си на ловец и воин, че ще го събудят, ако някой от неохотните му съжители се опита да му навреди, така че беше спал добре.

Започна да връща приборите по местата им. Щяха да трябват на жената в работата й. Предния следобед и вечерта беше прекарал в сочене на предмети и питане за имената им — бавно разнищваше този нов език. Научил бе достатъчно, за да приеме, че диалектът им е свързан с древния кешийски, говорен в района на Горчивото море преди векове. Бе изучавал имперската история толкова, колкото задължаваха всяко благородно момче, и смътно помнеше упоменавания за някаква религиозна война, принудила кешийски бежанци да отплават на запад. Явно някои от тях бяха слезли на този бряг, някъде наблизо.

Винаги беше имал усет за езици, макар сега да съжаляваше, че не бе отделил повечко време в говорене на квегански — издънка на същия кешийски диалект, който говореха потомците на този народ. Все пак вече се справяше доста добре, което щеше да му е от полза, ако решеше да се задържи за по-дълго в тази ферма.

Погледна момчето и каза:

— Можеш да излазиш.

Момчето се надигна.

— Мога да изляза?

Каспар разбра грешката си и се поправи:

— Имам предвид да излазиш от постелята, но ако искаш да излезеш навън, направи го. — И му махна към вратата.

Йорген сигурно беше очаквал, че ще бъде набит или убит, а Йойхана — че ще я изнасили. Не че не беше достатъчно привлекателна, макар и със загрубяла от слънцето и вятъра кожа, длъжен бе да признае Каспар, но той не обичаше съпротивляващи се жени — да не говорим пък за онези, които се преструваха, че го желаят, заради богатството и властта му.

Жената стана и издърпа завеската настрана, а момчето нави постелята си и я прибра под масата. Каспар седна на едното столче. Жената отиде при огнището, разрови въглените и сложи дърва.

— Трябват ли ти дърва? — попита Каспар.

Тя кимна и каза:

— Ще ида да насека, след като издоя едната крава. Миналата седмица планинската котка й изяде телето.

— Котката притеснява ли ви?

Тя не го разбра, затова той опита другояче:

— Котката идва ли за още телета?

— Не.

— Аз ще насека дърва — каза Каспар. — Къде е брадвата?

— В… — Думата му бе непозната, затова той я помоли да я повтори. После разбра, че е странно произнесен вариант на кешийската дума за „сайвант“. Повтори я и рече:

— Ще работя за храната си.

Тя помълча, после кимна и каза:

— Няма хляб. Меся го вечер.

Той само кимна. И двамата знаеха защо не беше замесила вечерта. Беше седяла уплашена и чакаше да я нападне, а той непрекъснато задаваше странни и безсмислени въпроси за имената на разни неща.

Каза й бавно:

— Няма да направя нищо лошо нито на тебе, нито на момчето. Аз съм чужденец и трябва да се уча, ако искам да оживея. Ще работя за храната си.

Тя помълча, после го погледна за миг в очите. Като че ли най-сетне се убеди и кимна.

— Има малко дрехи, бяха на моя… — каза дума, която той не разбра.

— Твоя какво?

Тя повтори думата и каза: