Джейн Фийдър - Теменужени очи

— Всичко с времето си, Габриел.

Тези думи изобщо не го успокоиха. Въпреки това той се въздържа и не продължи да задава въпроси, докато яздеха покрай брега на реката, а после изчезнаха между дърветата.

Войниците от шеста дивизия бяха събрали багажа и угасили огньовете. Всички чакаха до конете си. Като видя великолепния жребец на Ла Виолет, Джулиън изсвири тихо през зъби. Никога не беше виждал такова красиво животно, очевидно чистокръвен арабски жребец, на всичкото отгоре отлично обучен.

— Сигурно ви е струвало много усилия да измъкнете коня от лапите на Корниш — обърна се той към Габриел.

— Може и така да се каже — засмя се исполинът и вдигна рамене, като си припомни как беше излязъл съвсем сам срещу седмина силни френски пехотинци. — Но имах боздуган, а и верният ми меч беше с мен. А пък вие се бяхте погрижили да запалите колибите и всичко беше обвито в дим.

Джулиън помилва коня по врата и го огледа с очите на опитен кавалерийски офицер.

— Татко ми подари Цезар за осемнадесетия ми рожден ден — обясни Тамсин, която беше много зарадвана от възхищението на офицера. Жребецът беше най-голямата й гордост.

— Необикновено животно — промърмори Джулиън с лека подигравателна усмивка. От бдителния му поглед не бе убягнало, че Тамсин е въоръжена с дълъг нож и тежка пушка, която висеше на седлото. На гърдите си беше преметнала патрондаш. Той беше виждал и друг път жени в партизанските отреди, но контрастът между тези оръжия и крехката фигура на Ла Виолет беше учудващ. Въпреки това начинът, по който тя седеше на седлото, му позволи да заключи, че е свикнала да борави с оръжията и да прекарва дълго време на високото седло от изкусно обработена кожа.

— Без съмнение, конят е плячка от оборите на някой испански гранд — промърмори той и усмивката му стана още по-иронична.

— Човекът беше турчин — поправи го спокойно Тамсин. — Беше решил да прекоси Сиера Невада с дузина чистокръвни кобили и цял керван мулета, натоварени със злато и смарагди. Баща ми облекчи товара му.

— О, малко момиче, престани с тези лъжи! — намеси се строго Габриел. — Ел Барон имаше най-добрата конюшня в Испания. От всички краища на страната идваха хора да купуват жребчета, но той продаваше само на онези, които му харесваха. Виждал съм възрастни мъже да плачат и да падат пред него на колене и да му предлагат купища злато за едно конче, но Барона беше непоколебим.

— Вие наистина имате богато въображение, сеньорита — промърмори Сейнт Симон и хвърли бърз поглед към Тамсин, която се цупеше на Габриел.

— Но то изобщо не може да се мери с вашето, сеньор — отговори със същия тон тя.

Мъжът вдигна рамене.

— Бих ви предложил да използвате по-добре въображението си, като измислите план за отмъщение. Нямаме време за губене. Трябва да свършим тази работа и да се върнем в Елвас. Нямам желание да си губя времето с тази смешна експедиция, затова побързайте.

Той обърна коня си и извика:

— Сержант, дайте заповед за тръгване!

Тамсин почервеня от гняв. Когато малкият отряд излезе от горичката, тя махна на Габриел и двамата се отклониха встрани. За малко да обърне Цезар и да препусне в противоположната посока. На света нямаше нито един кавалерийски офицер, който да я настигне. Но старият й живот беше приключил. Клането в Пуебло де Сан Педро и засадата, в която Корниш примами малката й банда, сложиха край на досегашното й съществувание. Сега трябваше да направи план за бъдещето си, като включи в него и английския полковник. Тя се нуждаеше от неговата помощ, за да си отмъсти на Корниш, но това беше дреболия. В главата й започваше да се оформя по-голям план. Лордът от Корнуол, който се беше появил на подходящото място в подходящото време — макар че той сигурно щеше да отрече този факт. Но първо трябваше да се разплати с Корниш и да се срещне с Уелингтън. Всичко останало можеше да почака.

Трябваха им шест часа, за да стигнат до Оливенца. През това време Тамсин и полковникът не размениха нито дума. Тамсин и Габриел яздеха отстрана, по обичая на партизаните. Държаха се далече от английските войници и препускаха през хълмовете, но винаги в близост до пътя. Габриел, който можеше да прави чудеса, извади от чантите си хляб, сирене, сушени фурми и мях с вино и двамата ядоха на седлата, както бяха свикнали.

Джулиън ги наблюдаваше през далекогледа си, но не се приближаваше. Когато наближиха града, двамата се присъединиха към отряда му.

— Моля за извинение, полковник, но ми се струва, че сделката не е особено почтена — прошепна в ухото му сержантът. — Не ми се иска да срещна този огромен тип в някоя тъмна уличка.