Джейн Фийдър - Теменужени очи

— Не са ни видели — прошепна сърдито тя и отблъсна ръката му. — Сменят постовете, това е всичко.

— Косата ви грее на лунната светлина като факла — изсъска ядно англичанинът. — Покрийте я с кърпата, която носите на шията си.

Тамсин го послуша, макар че беснееше от гняв. Той беше новак в тази игра и въпреки това беше забелязал пропуска й. За съжаление нямаше какво да му възрази.

— Постовете имат нужда от около три минути, за да минат покрай нас — пошепна Габриел, който беше наблюдавал внимателно движението им. — Достатъчно, за да можем да се промъкнем.

— Аз тръгвам първа — заяви Тамсин. — Ти ще вървиш след мен, а полковникът ще е последен.

— Не — възпротиви се Джулиън. — Вие ще минете втора. Така ще можем да ви защитаваме от две страни, ако се случи нещо и ви хванат.

— Но аз бих могла да кажа същото и за вас!

— Корниш не иска мен, а вас — отговори сърдито Джулиън. — И тъй като веднъж вече ви измъкнах от лапите му, няма да ви дам втори път. И без това ме е яд, че се съгласих с глупавото ви желание да си отмъстите и изложих на риск цялата си мисия.

Тамсин го погледна с искрящи от гняв очи и очевидно беше готова да му възрази. Той нямаше да може да я спре. Ако сега тръгнеше напред, Габриел щеше да я последва и двамата щяха да си свършат работата и без помощта на този проклет, надменен англичанин. Но все пак той имаше известно право. Гордостта се бореше с разума и най-после беше победена.

Без да му отговори, тя се скри зад един храст и смръщи чело. Джулиън кимна на Габриел и когато постът им обърна гръб, за да се отдалечи в обратната посока, великанът скочи. Той вървеше силно приведен, държеше се съвсем близо до земята, но в продължение на един страшен миг фигурата му се очерта ясно на лунната светлина, след това изчезна в мрака зад веригата от постове.

Двамата чакаха неподвижно. Постът се върна и отново се отдалечи. Тамсин не изчака кимването на полковника, а се втурна през полянката, бърза, леко приведена, и само след секунди изчезна в тъмнината.

Джулиън изчака постът да се върне. Вече не мислеше за военната стойност на тази акция. Тя беше започнала и той трябваше да я доведе до успешен край. Мигът, в който трябваше да изтича до отсрещните дървета, наближаваше. Излезе от скривалището си и се втурна напред. Сабята се удряше в хълбоците му. Спъна се в един камък и за малко не падна. Наруга се ядно, но знаеше, че в пълната униформа на кавалерийски офицер беше много по-затруднен от съучастниците си.

— Ей тук — чу се шепотът на Тамсин и той се отпусна до нея зад наръч дърва. Лагерът беше изненадващо тих. Само от палатките и колибите долитаха гласове. От време на време някой се засмиваше или се провикваше сърдито.

— Да вървим! — Тамсин понечи да скочи, но ръката на Джулиън я задържа. Очите му блеснаха в мрака.

— В същия ред като преди!

Тамсин се подчини мълчаливо. Изчака, докато Габриел намери пътечка между дърветата, зад които се виждаше клозетът на офицерите. Най-после великанът изчезна в мрака.

— Сега!

Очевидно англичанинът смяташе, че той командва тук, но сега не беше време за разправии. Тамсин се плъзна безшумно напред, зарадвана от наближаващото отмъщение. За да се разплати с бруталния французин, тя беше готова да понесе дори нарежданията на един английски полковник.

Точно в единайсет часа Корниш излезе от колибата си с чаша коняк в ръка. Спря и погледна към небето. Пое дълбоко свежия нощен въздух и продължи пътя си. След като дъждът беше престанал, англичаните щяха да продължат с обсадата на Бадахос. Собственият му отряд беше твърде малък, за да подкрепи гражданите на гарнизонния град, но ако Ла Виолет не му беше избягала, той щеше да сложи край на дейността на партизаните в района и да разполага с карта на планинските проходи, която беше незаменима за френската армия.

Той бе планирал грижливо нападението над бандата й и всичко мина успешно. Ако бе получил, каквото искаше, началниците щяха да му поднесат поздравления и почти сигурно да го повишат. А това означаваше да се махне от тази проклета страна, преди да дойде отвратителното горещо лято. Вместо това англичаните го надхитриха и вероятно Ла Виолет вече им беше издала жизненоважните сведения за проходите.

Корниш обиколи лагера с мрачно лице. Прегледа мълчаливо постовете и видът му беше толкова заплашителен, че нито един от мъжете не се осмели да го попита нещо. Накрая се обърна и се запъти към клозетите.

— Колко е точен — прошепна един пехотинец в ухото на другаря си. — Старият мъж работи редовно като часовник. — Приятелят му отговори с няколко неприлични думи и двамата избухнаха в луд смях, докато началникът им отметна платнището и се скри в клозета.