Джейн Фийдър: Смарагдовият лебед

Париж, 24 август 1572

В полунощ камбаната заби тревога. Улиците, дотогава празни и тихи, изведнъж се изпълниха с хора, които носеха бели кръстове на шапките си. В началото те се събираха безшумно, сякаш изпълнени с почтителна плахост пред начинанието, което ги бе извело от домовете им посред нощ, въоръжени с мечове, ножове и аркебузи.

Мъжете се подредиха в колона и тръгнаха бавно по тесните улички. Стъпките им кънтяха по калдъръма, който заобикаляше мрачната, заплашителна цитадела на Лувъра. Само преди седмица дворецът беше ярко осветен, от тесните, защитени с решетки прозорци звучеше музика, по улиците на града се блъскаха множество пияни празнуващи, стекли се в столицата по случай сватбата на сестрата на френския крал Шарл, Маргьорит, с хугенотския крал Анри Наварски. Сватба, която имаше за цел да обедини католическите и протестантските партии във Франция.

Ала в тази Вартоломеева нощ сключеният брак послужи единствено като примамка за хилядите хугеноти, които бяха пристигнали в Париж в подкрепа на младия си крал. Беше взето решение те да бъдат избити до крак.

Докато камбаната за тревога продължаваше да бие, събралите се мъже маршируваха по улиците и чукаха на всички врати, на които беше окачен бял кръст. Обитателите на къщата излизаха навън и се присъединяваха към тях и огромната армия убийци нарастваше с всяка минута — като грамадна вълна, която се търкаляше със засилващ се шум към вилите и служебните резиденции на протестантските водачи.

Първите изстрели, първите проблясъци на яркочервени пламъци, първите диви, протяжни викове бяха стартов сигнал за клането. Тълпата изведнъж се превърна в хилядоглава хидра, масите се втурнаха по улиците, за да разбиват вратите на къщите, където нямаше бял кръст, да изхвърлят обитателите им през прозорците и балконите, а насъбралата се пред къщата тълпа да ги разкъсва на парченца.

Въздухът натежа от отвратителната миризма на кръв и барут; нощното небе се освети от призрачно червено сияние, защото все повече къщи горяха, а масите, които се носеха по улиците, палеха все нови и нови катранени факли и трепкащите им пламъци осветяваха жадните за кръв лица. Триумфалният рев на ордата, която гонеше една полугола и окървавена бегълка, приличаше на кошмарните пронизителни писъци на адските чудовища.

Трепереща, останала без дъх, младата жена се сви в ъгъла на една гадно миришеща уличка, която водеше към реката. Сърцето й биеше така силно, че всяко поемане на дъх й причиняваше безумна болка. Босите й крака кървяха, изпорязани от острите камъни на калдъръма. Тънката риза лепнеше на гърба, мокра от пот. Косата и висеше разбъркана около бледото, белязано от смъртен страх лице. Тя притискаше към гърдите си две бебета, по едно във всяка ръка, личицата им бяха притиснати към гърдите, за да не се чува плачът им.

Младата жена огледа отчаяно уличката и скоро видя първите трепкащи факли на преследвачите си. Гласовете на сганта се издигаха към небето и се смесваха в пронизващ триумфален вой. Мъже и жени тичаха в безредие към реката. От гърлото на бегълката се изтръгна мъчително хълцане. Тя се раздвижи отново и хукна като подгонена сърна към реката, като притискаше към гърдите си двете бебета, които й натежаваха с всяка крачка.

Тя чуваше стъпките на преследвачите зад гърба си, оглушителен тропот на подковани ботуши, който застрашително наближаваше. Всяко поемане на дъх беше мъчение и бавно и неизбежно в сърцето й се разпростря чувството за примирение и безнадеждност, което прогони паническия страх. Нямаше къде да избяга. Не можеше да тича по-бързо, дори и заради бебетата. А тълпата зад нея растеше и растеше, подсилена от много хора, които се бяха присъединили към лова за чисто удоволствие.

С последен отчаян писък младата жена се обърна и застана лице в лице с мъчителите си, като с все сила притискаше бебетата към гърдите си. Едно от момиченцата риташе и се опитваше да вдигне глава. Другото беше тихо и спокойно както винаги. Макар и само на десет месеца, двете близначки бяха съвършено различни.

Майката остана неподвижна, поемайки тежко дъх, като подгонена от ловци сърна, и зачака възбуденото множество да я обгради от всички страни. Очите на ловците святкаха, лицата им бяха пълни с омраза, зъбите бяха оголени в злобни усмивки, в погледите светеше жажда за убийство. Мечовете и ножовете им бяха окървавени, дрехите на червени петна. Вече бяха толкова близо, че тя вдъхваше киселия мирис на пот и гнило, примесен с дива омраза.