Джейн Фийдър: Смарагдовият лебед

— Отречи се… отречи се… — Пронизващи, треперещи от омраза гласове се надигнаха в нестроен хор. Думите се сипеха върху нея като студен дъжд. Тълпата се събираше все по-плътно около нея, потните човешки тела я притискаха, лицата им бяха съвсем близо до нейното. Подигравателните думи, които обещаваха спасение, бяха лъжовни. Дълбоко в себе си бегълката знаеше, че спасението ще й бъде отказано. Убийците нямаха интерес да я видят католичка, те искаха кръв.

— Отречи се… отречи се…

— Да, да, ще го направя — изпъшка тя и се отпусна на колене. — Но ви умолявам да пощадите бебетата ми… моля ви, аз ще се отрека и заради тях. Ще кажа молитвата. — Без да се бави, тя произнесе латинските думи на веруюто, вдигнала поглед към небето, за да не вижда грозните лица на хората, които щяха да я убият.

Острието на дългия нож, вече познало хугенотска кръв, се стрелна към гърлото й още преди да бе стигнала до края на молитвата. Последните й думи заглъхнаха в предсмъртно хъркане, от гърлото й бликна кръв. Линията, по която беше минал ножът, след секунди зейна в огромна дупка. Младата жена падна по лице на камъните. Жалният писък на едното бебе прониза внезапната тишина.

— Към Лувъра… към Лувъра! — Грозен вик се издигна към покривите на града, тълпата се обърна като един човек и хукна към центъра на града, разпръсната като стадо стреснати, блеещи овце. — Към Лувъра… към Лувъра!

Черната река влачеше лениво водите си. Кръвта на умиращата бавно се съсирваше. Нещо се раздвижи под нея. Едно от бебетата размахваше ръце и крака и най-после успя да се освободи от тежестта на майчиното тяло и да се измъкне от задушаващата го топлина. С целеустременост, необичайна за едно толкова малко същество, момиченцето запълзя към улицата, стремейки се да се измъкне от страшната миризма на кръв.

Минаха повече от десет минути, докато Франсоа намери жена си. Той изскочи от уличката и побелялото му лице блесна на лунната светлина.

— Елена! — пошепна ужасено той и се отпусна на колене до мъртвата. Прегърна безжизненото й тяло и от гърлото му се изтръгна измъчен вик, който разтресе тишината. След малко откри бебето, което го гледаше с почти празни очи. Нежната розова устичка беше изкривена в жален плач, личицето беше омазано от кръвта на майката.

— Велики Боже, имай милост — прошепна стреснато бащата и вдигна детето си от земята, докато с другата ръка продължаваше да притиска мъртвата към гърдите си. После се огледа и погледът му беше обезумял от болка и страх. Къде беше другата му дъщеря? За Бога, къде беше изчезнала? Дали кръвожадната тълпа я бе набучила на някой нож, както бяха направили с много безпомощни дечица по улиците на Париж? Ако да, къде беше тялото й? Дали го бяха взели със себе си?

Изведнъж зад гърба му прозвучаха стъпки и той обърна рязко глава, като продължаваше да притиска бебето и мъртвата към гърдите си. Верните му сподвижници изскочиха от уличката и се втурнаха към него, задъхани и треперещи, едва успели да се измъкнат от клането.

Един от мъжете протегна ръце и взе бебето от ръката на херцога. Франсоа не се възпротиви, защото това му позволи да обгърне с две ръце мъртвата си съпруга и да я притисне още по-силно до гърдите си. Безмълвното му отчаяние късаше сърцата на присъстващите.

— Милорд, трябва веднага да се махнем оттук — зашепна настойчиво мъжът с бебето. — Онези може да се върнат. Ако побързаме, ще намерим убежище в Шатле.

Франсоа отпусна мъртвата в скута си и нагласи главата й на коляното си. После внимателно затвори изцъклените очи и вдигна ръката й. Златна гривна, обкована с перли и оформена като виеща се змия, украсяваше стройната китка. На крехката златна верижка висеше изкусно изработен лебед, покрит със смарагди. Сълзите му намокриха фигурата на птицата. Херцогът откопча гривната, годежен подарък на Елена, и я скри под жакета си. После отново притисна мъртвата към гърдите си и се надигна мъчително, олюлявайки се под тежестта на товара си.

Малкото момиче пищеше жално, със слабо гласче. Явно беше гладно и се страхуваше. Едрият мъж го скри под наметката си и тръгна бързо след херцога, който тичаше към тъмната паст на уличката, за да се отдалечи по-бързо от реката.

Дувър, Англия, 1591

Приликата беше наистина необикновена.

Гарет Харткорт си проби път през тълпата, която зяпаше възхитено представлението на трупата пътуващи артисти, издигнали импровизираната си сцена на кея в пристанището на Дувър.