Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

Граф Харткорт кимна. Явно темата беше приключена и Люк се хвърли към отиващите си зрители. Гарет почака още малко, за да види как върви развалянето на сцената, после се обърна към града, разположен в подножието на стръмните бели скали по продължение на канала.

Самият той беше напуснал Франция едва миналата вечер и на разсъмване беше слязъл на сушата в Дувър след бурно и мъчително пътуване. Беше решил да прекара още една нощ в града и на следващата сутрин да потегли на дълъг път към дома си в Странд, точно под градските стени на Лондон.

Решението му беше плод на неохотата да се озове отново в атмосферата на ожесточени битки, които строгата му сестра водеше с непокорната Мод. В действителност той се бе наслаждавал на бурното пътуване през Ламанша. Хареса му да се пребори със стихиите, да поработи рамо до рамо с отчаяните моряци, които приеха с благодарност помощта на две силни мъжки ръце, подкрепящи усилията им да задържат крехкото корабче над водата. Гарет хранеше подозрението, че моряците се страхуваха много повече от него, но моряците открай време си бяха суеверни и живееха в постоянен страх от мокрия гроб на морското дъно.

Гарет мушна ръка в елека си от сребърносива коприна и полипа малката кадифена торбичка, в която беше гривната, подарък за бъдещата годеница на Анри. Пергаментовата грамота, прибрана в обвивка от восъчна хартия, почиваше на гърдите му. Връхчетата на пръстите му замислено опипаха печата на крал Анри. В момента Анри Наварски беше крал на Франция само по име и по правото на първородството. Френските католици не приемаха на френския трон да седне монарх хугенот, но Анри щеше да съумее да ги подчини на волята си и тогава щеше да разполага с огромна държава, много по-могъща от родната му Навара. Владетелят на Навара беше никой в сравнение с краля на Франция.

Кралският печат на Франция беше път към възвръщането на земите и властта, с които някога се славеше семейство Харткорт.

Този път беше осеян с такова замайващо великолепие и могъщество, че даже Имоджин, жадната за власт сестра на Гарет, не смееше дори да си го представи.

Фино изрязаните устни на лорда се разкривиха в сардонична усмивка. Представи си как ще реагира Имоджин на предложението, което беше скрито на гърдите му, и се ухили още по-широко. След смъртта на Шарлът, Гарет бе посветил цялото си внимание на собствените си дела, защото нямаше нищо друго, което да го изтръгне от летаргията и равнодушието към останалия свят. Тази единствена по рода си щастлива случайност го изтръгна с един замах от мрака, в който живееше, изпълни го с нова енергия и съживи стария политически глад, който някога обогатяваше живота му.

Ала първо трябваше да изтръгне съгласието на потомката си — нещо, което изобщо не беше лесно.

Когато най-после отстъпи пред настояванията на сестра си и замина за Франция, той се надяваше да получи много по-скромно предложение от това, което сега носеше черно на бяло до гърдите си. Предложението му беше отправено към съветника и доверен човек на краля, херцог дьо Роаси, и се отнасяше до женитбата му с Мод, дъщеря на херцог д’Албар и втора братовчедка на херцог Харткорт. Ала събитията взеха неочакван обрат.

Гарет се обърна отново към морето и се загледа към дигата, която пазеше пристанището от високите вълни на канала.

Това беше прекрасно, мирно кътче земя и заслужаваше напълно името си „Райско пристанище“. Беше съвсем различно от трескавата, оглушителна бъркотия в лагера на крал Анри пред портите на Париж…

Гарет пристигна в лагера на Анри в една студена и мокра априлска вечер, под плющящ дъжд, който правеше времето по-скоро зимно, отколкото пролетно. Пътуваше сам, защото знаеше, че без свита няма да привлича вниманието върху себе си. Цялото френско население беше настръхнало. Нежеланият крал Анри обсаждаше столицата, парижани се бореха с глада и упорито отказваха да признаят суверен, който според тях беше еретик и узурпатор.

Фактът, че лорд Харткорт не беше придружен дори от камериер и не носеше видими знаци за ранга и положението си, му създаде трудности с коменданта на лагера. Най-после го пропуснаха да влезе в огромния палатков град и му показаха палатката на краля. Остана в приемната цели два часа, докато офицери, куриери и слуги тичаха навън-навътре, внасяха и отнасяха послания и никой не обръщаше внимание на едрия мъж в тъмна, мокра от дъжда наметка, който се разхождаше нетърпеливо по стъпканата трева в оградения терен и размахваше ръце, за да прогони студа.