Джейн Фийдър: Теменужени очи

Пиренеите, юли 1792

Малката група напредваше бавно по стръмната планинска пътека. Целта на пътуването им беше разположеният високо в планините испански град Рончесвал, зад него беше френската граница. Шапки с огромни периферии пазеха ездачите от непоносимо жаркото обедно слънце. Въздухът беше наситен с горещина, сякаш някой беше опънал над хората дебело одеяло, за да не им позволи да дишат.

Двете жени се бяха отпуснали на кожените седалки. По-възрастната беше забулена и въпреки страшната горещина не бе свалила ръкавиците си. Непрекъснато си вееше хлад с ветрилото и стенеше жално. От време на време изтриваше устните си с копринена кърпичка, напоена с лавандула. Придружителката й, която се беше свила в един ъгъл на каретата, непрекъснато подръпваше тежката тафтяна рокля, залепнала за гърба й. Шапката й беше захвърлена на седалката до нея, булото беше свалено много отдавна. Лицето й беше зачервено, по челото блестяха капчици пот и се стичаха към носа. Косата с цвят на зряла пшеница беше овлажняла и разбъркана, теменужените очи бяха полузатворени.

— О, господи, няма ли най-после да стигнем? — промърмори измъчено възрастната дама.

Младата жена не отговори, защото знаеше, че въпросът беше риторичен. Откакто тази сутрин се бяха качили в каретата, тя чуваше този въпрос на всеки десет минути. В сърцето й нямаше нищо друго освен презрение към старата й придружителка. Вярно, в каретата беше горещо и неудобно, но мис Хендерсън отказа категорично да вдигнат кожените завески на прозорчетата. Тъй като държеше много на приличието, тя затвори и себе си, и младата си питомка в тази нажежена пещ, сякаш в планинските проходи имаше и други хора, освен козарите, които биха могли да видят лицата им. Затова и Сесил Пенхалан не изпитваше съчувствие към страданията на придружителката си.

Ако почтената ми компаньонка беше малко по-слаба, сигурно щеше да се чувства по-добре, каза си сърдито младото момиче и неволно се засмя, представяйки си как бялата, плувнала в сланини плът на Мариан Хендерсън се разтапя като масло в горещ тиган.

Засрамена от дързостта си, Сесил затвори очи. Освен това й струваше много усилия да ги държи отворени.

Внезапно тишината бе прорязана от изстрел на пушка и каретата рязко спря. Сесил скочи и дръпна кожената завеска. Компаньонката й изпищя задавено.

— Господи, разбойници! Знаех си аз! Сега ще ни нападнат! Ще се нахвърлят върху нас като зверове. Ще ни отнемат добродетелта… О, скъпа мис Пенхалан, какво ще каже брат ви?

— Стига, мадам. Седрик отдавна вече не вярва в моята добродетел — отговори безгрижно Сесил и се наведе навън. — А и кой би се осмелил да каже, че брат ми греши? — добави тя и се засмя дяволито. Очите й засвяткаха оживено, умората изчезна. Над възбудените, викове на ездачите и ругатните на кочияша се издигна властен, режещ глас, който накара всички да млъкнат.

— О, мис Пенхалан, как можете да… — Каквото и да искаше да каже, компаньонката не успя да го завърши, защото политна напред и падна в безсъзнание. Тежкото тяло се свлече на пода на каретата, колосаната тафтяна рокля издаде жален шум.

Някой отвори вратичката на каретата.

— Сеньорита, съжалявам извънредно много, че ви създавам тези неприятности, но трябва да ви помоля да слезете — прозвуча същият глас като преди, този път съвършено учтив, но английският имаше ясен акцент. Появи се ръка без ръкавица, с голям четириъгълен рубин на малкия пръст.

Сесил положи тясната си бяла ръка в дланта на непознатия. Усети мазолите, които беше оставила честата употреба на меча. Силните кафяви пръсти се сключиха около нейните и я издърпаха от каретата под заслепяващото испанско слънце.

Тя погледна в едно бронзово лице, в две тъмни очи, бдителни като на сокол. Видя застрашителната линия около силната уста и се възхити на дългата черна коса, стегната на тила с кадифена панделка.

— Кой сте вие?

— Наричат ме Ел Барон. — Мъжът се поклони с подигравателна учтивост.

— О! — пошушна Сесил. Значи това беше разбойническият барон — мъжът, с когото майките плашеха децата си и ги принуждаваха да се покоряват. Той беше неоспоримият господар на планинските проходи между Испания и Франция. И на всичкото отгоре беше най-красивият мъж, когото Сесил Пенхалан беше виждала за своите седемнадесет години.

Тя вдигна поглед към него и се загуби в дълбочината на черните му очи. Изведнъж разбра, че бе чакала тази среща, откакто беше усетила първите странни пориви на тялото си, обезпокояващата енергия, която я тласкаше да се противопоставя на брат си и доведе до сегашното й заточение.