Джейн Фийдър - Теменужени очи

Отново прозвуча сигнал и Тамсин реши, че е за оттегляне. Мъжът я бутна към близките дървета и извика:

— Шестима при мен! — В следващия миг краката й вече не докосваха земята. Той я вдигна на ръце и я понесе през горичката, без да се тревожи от дъжда и от ужасната бъркотия, като умело избягваше униформените французи.

Мъже в тъмни наметки се събраха на полянката, където ги чакаха двадесетина тревожно цвилещи коне. Животните риеха с копита в калта и искаха да избягат по-далече от пожара.

Полковник Сейнт Симон вдигна лекия си товар на гърба на коня и в следващия момент се метна на седлото.

— Габриел! — извика отчаяно момичето. — Трябва да намеря Габриел! — Тя се хвърли светкавично настрана и скочи от коня.

Сейнт Симон нямаше време да размисли. Скочи след нея и се втурна като обезумял след плячката си, която се скри в мрака. Настигна я само след няколко метра и ръката му се сключи около китката й.

— По дяволите? Къде сте тръгнали?

Тамсин не можеше да го види, различаваше само неясните му очертания. Тонът му отново събуди гордостта й, но който и да беше този човек, тя му дължеше спасението си, затова удържа напиращия на устните й рязък отговор и се постара да обясни спокойно, макар че гласът й трепереше от нетърпение:

— Много съм ви благодарна, че ме избавихте от това неприятно положение, сър. Не знам защо го направихте, но съм ви безкрайно задължена и ще се постарая да ви се отблагодаря. Сега обаче мога да се справя и сама и трябва непременно да намеря Габриел. — Тя се врътна настрана и се опита да изтръгне ръката си.

Неприятно положение! Полугола, с проклетата кожена яка на шията, с перспективата да бъде измъчвана до смърт — това ли беше неприятното й положение! И му бе благодарила, сякаш си мислеше, че или е действал от чиста безкористност или че спасението й е било случайност. При други обстоятелства Сейнт Симон би се изсмял с глас на такова очевидно недоразумение.

Той свали наметката си с бързо движение и уви съпротивляващата се фигурка с плътната материя, за да й попречи да се движи. След това я метна на рамото си като чувал с картофи и се усмихна доволно, когато буйният поток на думите й изведнъж пресекна.

Тамсин бе открила червената куртка и полковнишките еполети, преди наметката да я покрие изцяло и носът й да се опре в златния шнур и блестящите копчета. За втори път през последните няколко минути положението й се промени драматично, но все още беше в плен на военни и не можеше да се надява на нищо добро.

Спасителят й, който се бе превърнал в похитител, възседна коня си, без да се тревожи от товара в ръцете си. После издаде рязка заповед и малката група облечени в черно фигури последва примера му. Без да се бавят, мъжете обърнаха конете си и препуснаха в мрака.

Тамсин осъзна много бързо, че е безсмислено да се съпротивлява. Пелерината беше от дебела и здрава материя и нямаше как да освободи ръцете си. Мъжките рамене бяха корави като желязо, а конят галопираше с такава скорост, че ако се опиташе да скочи, щеше да си счупи врата.

Тя се опита да отпусне схванатите си мускули и да успокои хвърчащите из главата й мисли. Какво искаха англичаните? Вероятно същото като французите. Дали и те щяха да приложат същата тактика? Проклети войници — всички бяха като диви животни, все едно каква униформа носеха. Синя, червена, зелена или черна. Златните еполети и шнурове също бяха еднакви.

В мислите й отново се надигнаха страшните картини от нощта, когато войниците нахлуха в селото Сан Педро. В ушите й още кънтяха виковете и писъците на нападнатите, а миризмата на кръв в носа й беше все така жива като тогава. Двамата с Габриел се бяха свили зад скалите и наблюдаваха безпомощно страшната сцена… Къде беше Габриел?

Мисълта, че Габриел все още е в плен на французите, докато английските кавалеристи я отнасяха бог знае къде, прогони призраците от паметта й. В гърдите й се надигна луд гняв, енергията й се събуди и тя направи нов опит да се освободи от ръцете на похитителя си.

Единствената му реакция беше да стегне още малко хватката си. Ръката му притисна главата й към куртката и тя се уплаши, че няма да може да си поеме дъх. Този мъж знаеше как да сломи съпротивата й.

Тамсин въздъхна примирено. Тази луда езда все някога щеше да свърши и тя трябваше да опази цялата си енергия за мига, когато щяха да я пуснат на земята. Много добре знаеше какво ще направи, когато отново усети твърда земя под краката си. Този самонадеян и властен кавалерийски офицер не притежаваше достатъчно интелигентност и бързина, за да се мери с нея, с Ла Виолет. Тя познаваше тази земя до последните подробности и беше майсторка в изкуството да се измъква от трудни положения.