Джейн Фийдър - Теменужени очи

Френският преден пост се състоеше от струпани безредно колиби и палатки в малка горичка извън градските стени на Оливенца. Дъждът продължаваше да се лее от оловносивото небе, тежките капки падаха от клоновете на дърветата и наводняваха палатките. Покривите на колибите пропускаха и повечето бяха вече мокри.

Ла Виолет, която близките наричаха Тамсин, дъщерята на Сесил Пенхалан и Ел Барон, се бе свила в едно ъгълче на колибата и трепереше от допира до влажната глинена земя. Около врата й беше стегната плетена кожена яка. За нея беше вързано въже, закрепено за стената. Тамсин се дръпна малко настрана, за да избегне дъждовните капки, които падаха от дупката в покрива и се стичаха по гърба й.

Беше й студено, умираше от глад и жажда, мускулите й бяха схванати от дългото седене, но нищо не убягваше от острия й поглед. Ушите й улавяха и най-тихите шумове и въпреки непрестанно стичащия се дъжд тя успяваше да следи разговора. Майор Корниш и двамата му офицери седяха край масата в средата на колибата. Ароматът на чеснов салам и мазно сирене я измъчваше непоносимо, но лицето й не помръдваше. След малко един от офицерите извади шумно тапата на поредната бутилка и Тамсин усети тръпчивия аромат на местното вино. В гърлото й се надигна гадене и тя едва успя да го потисне. Господи, колко беше гладна…

Държаха я тук вече два дни. Сутринта й бяха хвърлили парче хляб и макар че бе паднало в калта до нея, тя го изтри грижливо и го изяде до последната трошичка. После отметна глава назад и улови с уста няколко капки дъждовна вода, която се стичаше от покрива. Слава богу, поне вода имаше достатъчно и досега не й се беше налагало да изтърпи други мъчения освен неудобното положение и униженията на пленничеството.

Е, малко неудобства и унижения не бяха болка за умиране. Тя си припомни думите на баща си, който я съветваше: „Миличка, научи се да разбираш какво може да изтърпи един човек и какво не, кои битки си струва да води и кои не.“

Но кога щяха да свършат с любезностите? Кога щеше да започне сериозният разпит? Разбира се, тя можеше веднага да се съгласи и да им даде онова, от което имаха нужда, като поиска да й платят хубавичка сума. Но това беше битка, която си заслужаваше да се води. Тя не можеше да помогне на французите, не можеше да предаде партизаните, без да предаде спомена за баща си. По дяволите, кога най-после щяха да започнат?

Сякаш чул неизречения въпрос, майор Корниш стана и отиде при нея. Погледна я изпитателно и прокара пръсти по гъстия си мустак. Тамсин отговори на погледа му с цялото безстрашие, на което беше способна.

— Е, добре — промърмори мъжът. — Мисля, че ще пожелаете да ми кажете някои неща, които ме интересуват.

— Какви неща? — попита дръзко младото момиче. Устата й беше суха и въпреки студа и мокротата тялото й беше горещо и трепереше като в треска. Дъщерята на Ел Барон не беше страхливка, но не беше нужно да си страхливец, за да се боиш от онова, което предстоеше.

— Не подлагайте на изпитание търпението ми — проговори предупредително майорът, макар да се стараеше да бъде любезен. — Можем да получим желаните от нас сведения без болки, но и с много болки. За мен е все едно.

Вместо отговор, Тамсин скръсти ръце пред гърдите си и облегна глава на стената зад себе си. Без да обръща внимание на студената дъждовна вода, тя затвори очи.

Изведнъж мъжът дръпна с все сила въжето, което беше закрепено за кожената й яка и тя скочи на крака. Примката беше стегнала шията й толкова силно, че не й достигаше въздух.

— Не ставайте глупачка, Виолет — продължи съвсем тихо Корниш. — Накрая ще научим всичко, което искаме. Ще ни кажете дори неща, които изобщо не ни интересуват, само за да сложите край на непоносимите болки. Знам го аз, знаете го и вие. Затова не бива да губим време и да хабим усилия.

Не, тя нямаше да издържи на мъченията. Много скоро щеше да пропее. Но трябваше, трябваше да издържи!

— Къде е Лонга? — Тихият въпрос заглуши за миг равномерното капене.

Лонга водеше партизанските отреди в северната част на страната. Хората му непрестанно нападаха армията на Наполеон и й причиняваха големи вреди. Атаките им бяха безшумни, партизаните сякаш идваха от нищото и после отново се разтваряха в нищото. Те връхлитаха върху маршируващите колони, изненадваха патрулите и опожаряваха селата, за да затруднят снабдяването на армията с храна.

Тамсин знаеше къде беше Лонга. Надяваше се, че новината за залавянето й е стигнала до партизанския водач, преди тя да рухне от мъченията и да го предаде. Лонга беше предпазлив човек и щеше да изчезне. Дано някой от хората й се беше сетил да тръгне към убежището му, за да го предупреди. Можеше само да се моли новината да стигне по-скоро до Памплона. Засадата, която им устроиха французите, беше толкова неочаквана, че хората й бяха разпръснати във всички посоки, а повечето бяха безмилостно убити. Не, Габриел със сигурност не беше убит. Но къде е сега? Сигурно бяха хванали и него и го бяха хвърлили в някоя от тези ужасни дупки. А може би верният й помощник и телохранител не беше вече между живите? Не, това не можеше да бъде истина. Сигурно точно в този момент исполинът се опитва да се освободи от затворничеството. Никой обикновен смъртен не може да държи в плен човек като Габриел. Той щеше да се освободи и да дойде да я вземе.