Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Жозефин изохка и хвърли ножчето за белене. Беше се отплеснало от мокрия картоф и я бе порязало точно в основата на китката. Потече кръв, изцапа всичко. Гледаше сините венички, червената резка, бялата кухненска мивка, жълтата пластмасова цедка с белезникавите обелени картофи. Капките кръв се стичаха върху белите плочки. Жозефин се подпря на мивката, хвана се за нея с две ръце и се разплака.

Изпитваше непреодолима нужда да поплаче. Не знаеше защо. Имаше си причини. Цял куп. И тази щеше да свърши работа. Огледа се наоколо за кърпа, грабна някаква и здраво завърза порязаното място. „Ще се превърна във фонтан, фонтан от сълзи, фонтан от кръв, фонтан от въздишки, ще се оставя да умра.“

И това беше някакъв изход. Да се остави да умре, без да пророни дума, безмълвно. Да угасне бавно като мъждукаща лампа.

Да се остави да умре ей така, както стои изправена до мивката. Човек не умира прав като бастун, веднага се поправи тя, човек се свлича на земята и умира или пада на колене, или си пъха главата в газовата фурна, или си реже вените и ляга във ваната. Беше чела във вестника, че жените най-често се самоубивали, скачайки през прозореца. Мъжете пък предпочитали да се обесят. Да скочи през прозореца… Абсурд, никога няма да го направи. Но да остави кръвта си да изтече, да плаче до изнемога, докато престане да осъзнава дали течността, която изтича от тялото й, е бяла или червена. Да се унесе неусетно в сън. Я по-бързичко развържи парцала и натопи ръцете си до китките в умивалника! Да, но… да, но… трябва да стоиш права, а човек не умира прав, нали се разбрахме.

Освен ако не е на бойното поле. На война…

Засега война нямаше.

Тя подсмръкна, завърза стегнато с кърпата порязаното място, обърса си сълзите и видя отражението си в прозореца. Забученият молив стърчеше от косата й. Хайде, подкани се тя, дообели картофите… За другото ще мислиш после!

Беше краят на май. Във въпросната майска утрин термометърът показваше двайсет и осем градуса на сянка. Под навеса на балкона на петия етаж един мъж играеше шах. Играеше сам. Седеше наведен над шахматната дъска и размишляваше. В усилието си да изиграе партията по най-достоверния начин, той играеше двойна роля и при всеки ход, след като преместеше избраната фигура, грабваше оставената встрани лула и се преструваше, че пуфка с нея. Навеждаше се, поемаше си дъх, вземаше фигура от дъската, връщаше я на мястото й, отдръпваше се, пак си поемаше дъх и отново вземаше фигурата, преместваше я, клатеше глава, след което оставяше лулата и сядаше на отсрещния стол.

Среден на ръст, мъжът беше с изключително добре поддържан вид, светлокестеняв, с кафяви очи. Ръбът на панталона му падаше безупречно, обувките му лъщяха, сякаш току-що извадени от кутия, навитите ръкави на ризата откриваха фините му ръце и китки, а ноктите му бяха лъснати и бляскави: блясък, който можеше да се придобие единствено с редовни посещения при опитна маникюристка. Лек загар подсилваше свежото му излъчване. Мъжът приличаше на картонените фигурки от детските комплекти за игра, които се продават по бельо и чорапи, а момичетата ги обличат в разни одеяния — на пилот на самолет, на ловец, на пътешественик изследовател. Беше като мъжете на снимките по каталозите, които се използват, за да вдъхват доверие, понеже подсилват представата за високото качество на изложените мебели.

Внезапна усмивка озари лицето му: „Шах и мат — прошепна той по адрес на въображаемия си партньор. — Горкият! Няма мърдане, размазах те! Дойде ти изневиделица, бас държа!“ Изпълнен със задоволство, той си стисна ръката и промени гласа си: „Браво на теб, Тонио! Много си добър, непобедим си.“

Стана от стола, протегна се, потри с ръка гърдите си и реши да си налее нещо за пиене независимо от ранния час. Свикнал беше да пийва аперитив около шест и десет, докато гледаше предаването „Въпроси за шампиони“. Чакаше с нетърпение телевизионната игра на Жюлиен Льоперс. Ставаше му чоглаво, ако я пропуснеше. Станеше ли седемнайсет и трийсет, вече беше готов. Нетърпеливо очакваше да премери сили с четиримата шампиони от екрана. Нямаше търпение да види какво сако носи водещият, с каква вратовръзка и риза го е комбинирал. Мислеше, че и той би трябвало да си опита късмета и да се кандидатира за играта. Повтаряше си го всяка вечер, но така и не си помръдна пръста да направи нещо. Трябваше да се запише и да се яви на елиминациите… имаше нещо в тази дума, което го натъжаваше.