Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Той затваряше устата й с целувки.

Сега XII век ги хранеше. Той се прокашля, за да привлече вниманието й. Не й беше останало време да се среши и бе навила косата си на кок, в който бе забучила молив.

— Излизам да се поразходя…

— Ще се прибереш ли за обяд?

— Не знам… Не ме чакайте, не се съобразявайте с мен.

— Защо не си го кажеш направо?

Не обичаше кавгите. По-добре да беше се провикнал от входната врата: „Излизам, до скоро!“ — и да се спуснеше тичешком надолу по стълбите, въпросите щяха да си останат незададени, а след като се прибереше, щеше да измисли нещо. Защото винаги се прибираше у дома.

— Прегледа ли обявите?

— Да… Днес нямаше нищо интересно.

— Все се намира работа за човек, който иска да работи!

„Работа да, но не и каква да е работа“ — отвърна й той наум, понеже вече знаеше как ще продължи разговорът им. Трябваше да се махне, но стоеше облегнат на вратата, сякаш притеглен от магнит.

— Знам какво ще ми отговориш, Жозефин, вече съм го чувал.

— Знаеш го, но не правиш нищо, за да промениш положението. Можеш да работиш каквото и да е, поне колкото да не е без хич…

Можеше сам да продължи диалога, знаеше го наизуст: пазач на плувен басейн, градинар в тенис клуб, нощен пазач, бензинджия… но в главата му остана само думата „хич“, а тя не беше никак на място в контекста на търсенето на работа.

— Подсмихвай се колкото си щеш! — измърмори тя, пронизвайки го с поглед. — Сигурно в твоите очи съм ужасна материалистка, след като отварям дума за някаква си заплата! Господинът иска купища злато, господинът не желае да се уморява за нищо, господинът иска да бъде оценяван и уважаван! А в момента господинът има един-единствен начин за преживяване: да отиде при маникюристката си!

— За какво говориш, Жозефин?

— Много добре знаеш за КОГО говоря!

Сега вече се беше извърнала изцяло към него, с намотана около китката кърпа, изпънала рамене. Предизвикваше го.

— Ако намекваш за Милен…

— Да, намеквам за Милен… Още не знаеш дали ще има обедна почивка, а? Затова ли не можеш да ми отговориш?

— Жо, престани… Ще съжаляваш!

Вече беше твърде късно. Тя мислеше само за Милен и за него. Кой ли й беше казал? Съсед или съседка? Нямаха много познати в блока, но когато става дума за клюки, човек бързо се сприятелява. Вероятно са го забелязали да влиза в блока на Милен, който е само на две улици от техния.

— Ще обядвате у тях… Сигурно ти е приготвила суфле и зелена салата, нещо леко, защото след това тя се връща на работа… — Жозефин скръцна със зъби, наблягайки на „тя“. — После ще си позволите кратка почивка, тя ще дръпне пердетата, ще се съблече, ще разхвърля дрехите си по пода и ще дойде при теб под кувертюрата от бяло пике…

Той я слушаше изумен. Милен наистина имаше дебела кувертюра от бяло пике на леглото си. Откъде ли беше разбрала Жо?

— Била си у тях, така ли?

Тя злобно се изсмя и затегна по-здраво възела на кърпата със свободната си ръка.

— Сигурна бях. Бялото пике подхожда на всичко! Красиво и най-вече — практично.

— Жо, престани!

— Какво престани?

— Престани да си въобразяваш несъществуващи неща.

— Защото тя няма кувертюра от бяло пике, така ли?

— Трябва да пишеш романи, имаш богато въображение…

— Можеш ли да се закълнеш, че тя няма кувертюра от бяло пике?

Неочаквано гневът го връхлетя с неподозирана сила. Не можеше да я понася повече. Не понасяше тона й на даскалица, винаги готова да му направи забележка, да му казва какво да прави, как да го прави, не можеше да понася повече отпуснатата й стойка, торбестите й безцветни дрехи, зачервената й занемарена кожа, тънката й кестенява коса без никаква форма. От цялата й фигура се излъчваше усилие и пестеливост.

— Предпочитам да изляза, преди спорът да излезе от релсите!

— Отиваш при нея, нали? Имай поне смелостта да кажеш истината, след като нямаш куража да си потърсиш работа, лентяй такъв!

Тази дума му дойде в повече. Почувства как гневът стяга челото му и бучи в слепоочията му. Изстреля думи, които нямаше начин да върне назад:

— Ами да, права си, отивам при нея! Всеки ден в дванайсет и половина ходя у тях. Тя стопля пица и си я хапваме в леглото на бялата кувертюра от пике! След това почистваме трохите, разкопчавам й сутиена, и той от бяло пике, и я целувам по цялото тяло, навсякъде. Сега доволна ли си? Предупредих те да не ме предизвикваш!

— И ти не ме предизвиквай! След като отиваш при нея, няма смисъл да се връщаш. Грабвай си куфара и изчезвай. Не е кой знае каква загуба.