Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Оказа се един от първите отстранени. Всъщност първият, когото уволниха.

Пъхна юмрук в джоба на панталона си с такава сила, че подплатата се разкъса с остър звук, който го накара да изскърца със зъби. Изкриви лице в ядна гримаса, тръсна глава, обърна се към кухнята, към жена си, за да я помоли да го зашие, но си припомни, че се изнася, че си приготвя куфара. Обърна джобовете — и двата бяха с дупки.

Отпусна се тежко на леглото и се втренчи във върховете на обувките си.

Отчайващо е да си търсиш работа, превръщаш се в номер, в плик с пощенска марка. Тези мисли не го напускаха и в прегръдките на Милен. Обясняваше й какво ще направи от деня, в който започне собствен бизнес. „С моя опит — повтаряше й той, — с моя опит…“ Много бил обикалял по широкия свят, говорел английски и испански, умеел да води счетоводство, носел на студ и жега, на прахоляци и на мусони, издържал на комари и влечуги. Тя го изслушваше. И му вярваше. От родителите си бе наследила малко спестени пари, които той все още не се съгласяваше да приеме. Все още не губеше надежда да намери сигурен съдружник, с когото да се впусне в приключението.

Запозна се с нея, когато заведе Ортанс на фризьор за дванайсетия й рожден ден. Милен толкова се впечатли от самоуверената малка госпожица, че предложи да й направи ноктите. Ортанс се остави в ръцете й така, сякаш й оказваше услуга. Когато отиде да я прибере, Милен му заяви: „Дъщеря ви е истинска кралска особа.“ Оттогава, когато й останеше свободно време, тя полираше ноктите на детето и Ортанс си тръгваше с разперени пръсти, загледана в бляскавите си нокти. Приятно му бе в компанията на Милен. Тя беше дребна жизнена блондинка с белоснежна кожа, срамежлива и неуверена. В присъствието й се чувстваше комфортно и го изпълваше увереност.

Захвана да сваля от закачалките костюмите си, до един с отлична кройка и ушити от най-фини платове. Да, бе имал пари, при това немалко. Обичаше да харчи. „И пак ще имам — заяви на висок глас. — Животът не свършва на четирийсет години, приятелю! Не, не свършва!“ Куфарът бе готов. За да поотложи тръгването, се престори, че търси бутонелите си, бъбреше на глас с надеждата Жозефин да го чуе и да го помоли да остане.

Пое по коридора и спря на вратата на кухнята. Постоя малко, очакваше тя да направи първата крачка, да му предложи да се помирят… Но тъй като тя не помръдваше и стоеше с гръб към него, той обяви:

— Е хайде… готово! Махам се…

— Чудесно. Можеш да задържиш ключовете. Сигурно си забравил някои неща и ще ти се наложи да се върнеш да си ги вземеш. Предупреди ме, за да не съм тук, когато ще идваш. Така ще е по-добре…

— Права си, ще ги задържа… А какво ще кажеш на момичетата?

— Не знам. Не съм мислила…

— Щеше ми се да присъствам, когато им го съобщаваш…

Тя затвори крана на чешмата, опря се на мивката и все така с гръб към него, подхвърли:

— Ако нямаш нищо против, смятам да им кажа истината. Не желая да лъжа… И без това е достатъчно болезнено.

— Какво по-точно ще им кажеш? — разтревожи се той.

— Истината. Татко остана без работа, татко не е добре, татко има нужда да си поеме малко въздух и затова се изнесе…

— Да си поеме малко въздух? — повтори той думите й, леко успокоен.

— Точно така! Това ще им кажа. Да си поеме въздух.

Не беше зле, да си поеме въздух… Не му прозвуча като окончателно решение.

— Добре, съгласен съм.

Направи грешката да се облегне на касата на вратата и носталгията отново го завладя, приковава го на място, парализира го.

— Изчезвай, Антоан. Няма какво повече да си кажем… Умолявам те, върви си!

Беше се обърнала и с поглед му сочеше пода. Той го проследи и забеляза изчакващия го куфар. Съвсем го беше забравил. Значи така, наистина се изнася!

— Добре… Довиждане… Ако искаш да се свържеш с мен…

— Ти ми се обади… или аз ще оставя бележка в салона на Милен. Предполагам, че тя ще знае къде да те намери?

— Да не забравя, цветята трябва да се поливат два пъти седмично и да се торят един…

— Цветята? Да пукнат дано! Те са ми последна грижа.

— Жозефин, моля те! Не изпадай в такова състояние… Да остана, ако искаш…

Тя го срази с поглед. Той сви рамене, взе куфара и се запъти към вратата.

Тя заплака. Държеше се с две ръце за мивката и плачеше, не можеше да се спре. Риданията я разтърсваха от глава до пети. Плачеше заради празнотата, която оставаше в живота й след шестнайсет години брак. Той беше първият й мъж, единственият й мъж, бащата на двете й деца. При мисълта за момиченцата заплака още по-отчаяно. Никога вече нямаше да изпитат чувството, че са на сигурно място, че си имат татко и мама, които се грижат за тях. А после рукнаха сълзите на страха — боеше се да остане сама. Антоан беше поел грижите за сметките, за данъчните декларации, Антоан изплащаше вноските за апартамента, Антоан избираше каква кола да купят, Антоан отпушваше мивката в банята. Разчиташе на него за всичко. За себе си бе оставила грижите за къщата и училището на момичетата.