Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

— Имам колет — каза Жозефин Кортес на гишето в пощенския клон на улица „Лоншан“ в шестнайсети парижки район.

— Франция или чужбина?

— Не зная.

— Името?

— Жозефин Кортес… — Тя произнесе буква по буква: — к-о-р-т-е-с.

— Носите ли известието?

Жозефин й подаде жълтото съобщение с отбелязано „Получаване колет“.

— Някакъв документ за самоличност? — вяло попита служителката, изрусена особа с мръчкав тен, зареяла поглед в празното пространство.

Жозефин извади личната си карта и я бутна към пощаджийката, която се бе заприказвала с колежка за някаква нова диета с червено зеле и черна ряпа. Тя взе картата и без да си дава много зор, си смъкна задника от високия стол и заразтрива с ръка кръста си.

Пое вяло по коридора и потъна някъде. Стрелката на минутите припкаше по белия циферблат на часовника. Жозефин хвърли с неудобство поглед към заформящата се опашка зад гърба й.

Не съм виновна аз, че са забутали колета и не могат да го открият, сякаш се оправдаваше тя, свила глава в раменете. Не съм виновна аз, че първо са го изпратили в Курбвоа, а едва по-късно са го доставили тук. И аз се чудя кой ли ми го изпраща. Дали не е Шърли от Англия? Но тя има новия ми адрес. Няма да се изненадам, ако в пакета има от прочутия чай, който си купува от „Фортнъм & Мейсън“, пудинг и дебели вълнени чорапи, за да ми топлят краката, докато работя. Шърли непрекъснато повтаря, че няма любов, а има само жестове на любов. Любов без жестове, добавя тя, е като море без сол, охлюви без майонеза, момина сълза без аромат. Шърли й липсваше. Двамата със сина й Гари бяха заминали да живеят в Лондон.

Чиновничката се върна, носеше пакет с размерите на кутия за обувки.

— Колекционирате ли марки? — попита тя Жозефин и се покатери на високия си стол, който изскърца жално под тежестта й.

— Не…

— Аз пък колекционирам. И мога да ви кажа, че тези са прекрасни!

Тя ги доразгледа с премигване, след което бутна пакета към Жозефин, която разчете името и стария си адрес в Курбвоа върху кафявата опаковъчна хартия. Грубият канап, с който беше овързан, се бе разнищил от двата края на мръсни масури от дългите митарства по рафтовете на пощенските клонове.

— Не можах да ви открия, защото сте се преместили. Колетът е отдалеч. От Кения. Доста дълъг път е пропътувал! То и вие впрочем…

Тя изрече последните думи със сарказъм и Жозефин се изчерви. Смотолеви някакво едва доловимо оправдание. Беше се преместила не защото не харесваше своето предградие, напротив! Тя харесваше стария квартал в Курбвоа, апартамента, балкона с ръждясалия парапет, с една дума, никак не харесваше новото си жилище, чувстваше се чужда, не на място. Не, беше се преместила, защото по-голямата й дъщеря Ортанс се изприщваше от живота в предградията. А когато Ортанс си наумеше нещо, човек нямаше никакъв избор, освен да го изпълни, иначе тя го унищожаваше с презрението си. С парите от романа си „Смирената кралица“ и със солиден заем от банката Жозефин купи чудесен апартамент в един от изисканите квартали. На авеню „Рафаел“ близо до Порт дьо ла Мюет, в края на улица „Паси“ с нейните луксозни бутици, непосредствено до Булонския лес. Хем живеете в града, хем сте сред природата, беше натъртил с гордост агентът по недвижимите имоти. Ортанс се хвърли на врата на Жозефин, „благодаря, мамо, ти ме връщаш към живота, сега вече ще съм истинска парижанка!“.

— Ако зависеше от мен, щях да си остана в Курбвоа — измънка смутено Жозефин и усети как ушите й пламнаха.

Ново двайсет, преди не се изчервявах за най-малката дреболия. Преди си бях на мястото дори и когато не бях в най-добрата си форма, там винаги си бях на мястото.

— Така… А марките? Ще си ги вземете ли?

— Опасявам се да не повредя опаковката, ако я срежа…

— Не се притеснявайте, няма значение!

— Ще ви ги донеса, ако толкова ви харесват…

— Нали ви казвам, няма нужда! Казах го просто така, защото ми се сториха много красиви за момента… както и да е!

Погледът й се насочи към следващия на опашката и тя безцеремонно игнорира Жозефин, заета да прибира личната си карта в чантата и да освободи мястото си на опашката.