Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

— Сега съм вдовица. Смъртта на Антоан бе установена от местното полицейско управление, регистрирана във френското посолство в Найроби и в Министерството на външните работи на Франция. По документи сега се водя Жозефин Плисоние, вдовица на Антоан Кортес. Вече мога да мисля за Антоан и за ужасния му край, без да избухвам в сълзи.

И продължавам живота си: чакам Лука, за да отидем на кино. Той е купил „Парископ“ с програмата на кината и заедно ще изберем някой филм. Изборът е винаги негов, но Лука го прави така, сякаш аз съм му предоставила инициативата. Ще сложа глава на рамото му, ще пъхна ръка в джоба на палтото му и ще кажа: „Изборът е ваш“. Той ще отговори: „Добре, аз ще избера, но после да не се сърдите!“.

Тя не роптаеше никога. Винаги се учудваше, че нейната компания му е приятна. Когато преспиваше при него, когато го чувстваше до себе си, спокойно заспал, затваряше очи и оставаше да лежи дълго време, сетне ги отваряше и откриваше, сякаш винаги й беше за първи път, строгата мебелировка в гарсониерата, бялата светлина, която се процеждаше през щорите, купищата книги по пода. Отгоре на всеки куп небрежна ръка беше оставила чиния, капак на тенджера, вестник, готов да падне всеки момент. Жилище на стар ерген. Харесваше й да се мисли за стопанка на дома. Тук е неговият дом, аз спя в неговото легло. Тя се притискаше към Лука, крадешком целуваше ръката му, която я беше прегърнала, суха като почерняла лозова пръчка. Имам любовник. Аз, Жозефин Плисоние, вдовицата на Антоан Кортес, имам любовник. Ушите й пламнаха и тя скришом огледа кафенето да провери дали някой я наблюдава. Дано да хареса шапката ми! Ако сбърчи нос, ще я сплескам и ще я префасонирам на барета. Или ще я натъпча в джоба си и няма да я сложа никога повече.

После пак погледна колета. Развърза грубия канап и отново прочете адреса: госпожа Жозефин Кортес. Не бяха успели да се разведат. Човек не се жени само за хубавите неща, жени се и за грешките, и за слабостите, и за лъжите, и за подлите измъквания. Вече не беше влюбена в Антоан, но той си оставаше неин съпруг, бащата на Ортанс и Зое.

Отгъна деликатно хартията, погледна отново марките — дали да ги занесе на пощенската служителка? — повдигна капака на кутията. Най-отгоре видя писмо.

Госпожо,

Ето какво открихме от съпруга ви Антоан Кортес след нелепия инцидент, който му коства живота. Приемете нашите съболезнования и знайте, че ще запазим топъл спомен за нашия приятел и колега, винаги готов да услужи и да почерпи по едно питие. Животът няма да е същият без него и столът му на бара ще остане празен в знак на нашата вярност.

Следваха нечетливите подписи на всички бивши познати на Антоан. Дори да успееше да ги разчете, нямаше да й бъде от особена полза, бездруго не познаваше никого от тях.

Жозефин сгъна писмото и разгърна вестника, в който бяха увили вещите на Антоан. Извади красив часовник за гмуркане с голям черен циферблат, украсен с римски и арабски цифри, една маратонка 39-и номер — той страдаше, че има малки крака, — медальон от кръщенето му, ангелче в профил, подпряло брадичка на ръката си; на гърба бяха гравирани името и рождената му дата, 26 май 1963. И накрая залепен с тиксо върху парче пожълтял картон дълъг кичур светлокестенява коса с надраскано на ръка пояснение: „коса на Антоан Кортес, френски бизнесмен“. Именно този кичур коса развълнува дълбоко Жозефин. Контрастът между фината копринена коса и вида, който се стремеше да си придаде Антоан. Той не харесваше името си, предпочиташе да го наричат Тонио. Тонио Кортес. Докарваше го на външност. Външност на самохвалко, на ловец на хищници, на мъж, който не се страхува от нищо, а в действителност непрекъснато го глождеше страх, че ще се провали, че няма да е на висота.

Пръстите й докоснаха кичура. Клети ми Антоан, ти не беше за този свят, ти беше за по-деликатен и лежерен свят, оперетен декор, в който съвсем безнаказано да надуваш перки, свят, в който хвалбите ти биха могли да уплашат крокодилите. А те са те хапнали на един залък. Не само влечугите в блатата. Всички крокодили от живота, раззинали паст, за да ни погълнат. Светът гъмжи от тези гадни животни.

Това бе единственото останало от Антоан Кортес: картонена кутия, която се побираше на коленете й. Всъщност тя го беше дундуркала на коленете си. Беше подхранвала у мъжа си илюзията, че той е шефът, а винаги тя беше поемала отговорностите.

— За вас, госпожо, какво да бъде?