Катрин Панколь: Бавният валс на костенурките

Жозефин Кортес беше срамежлива, за разлика от майка си и сестра си, които умееха да налагат подчинение и да печелят обич само с поглед и усмивка. Тя се държеше по начин, който я обезличаваше, свиваше се, сякаш се извиняваше, че съществува, изчервяваше се и мънкаше. За кратко повярва, че успехът ще й вдъхне самоувереност. Мина повече от година, откакто излезе на бял свят романът й „Смирената кралица“ и продължаваше да държи първо място в продажбите. Парите не й донесоха никакво самочувствие. Тя дори започна да ги ненавижда. Промениха живота й, взаимоотношенията с околните. Единственото, което остана непроменено, е отношението ми към мен самата, въздъхна тя, търсейки с поглед някое кафене, за да седне и да отвори тайнствения колет.

Сигурно има начин да превъзмогна мисълта за тези купища пари. Поне премахват тревогите за невеселото утре, но след като ги имаш, започват да те тормозят всякакви неприятни мисли. Къде да ги вложиш? С каква лихва? Кой да се нагърби да ги управлява? Със сигурност не аз, възропта Жозефин, която се движеше по пешеходната пътека и избегна на косъм някакъв мотор. Беше помолила банковия си съветник г-н Фожрон да ги внесе по сметката й и всеки месец да й отпуска сума, която смяташе, че ще й стигне, за да живее, да си плаща данъците, за нова кола, за обучението и издръжката на Ортанс в Лондон. Ортанс знаеше как да намества парите. На нея нямаше да й се завива свят от цифрите в банковите извлечения. Жозефин се примири: на седемнайсет години и половина дъщеря й се справяше по-добре, отколкото тя на четирийсет и три.

Беше краят на ноември и здрачът се спускаше над града. Духаше силен вятър, оголваше дърветата от последните листа, оцветени в ръждивокафяво, те се рееха в бавен танц, преди да докоснат земята. Минувачите вървяха, привели ниско глави, за да не ги удря вятърът в лицата. Жозефин вдигна яката на палтото си и хвърли поглед на часовника си. В седем имаше среща с Лука в бирарията „Льо Кок“ на площад „Трокадеро“.

Погледна пакета. Нямаше име на подател. Дали не е Милен? Или господин Уей?

Тя пое нагоре по авеню „Поанкаре“, стигна до площад „Трокадеро“ и влезе в бирарията. Имаше на разположение цял час до идването на Лука. Откакто се премести, те свикнаха да се срещат в тази бирария. Такова беше желанието на Жозефин. Своеобразен начин да спечели благоразположението на новия си квартал. Тя беше човек на навика. „Според мен кварталът е прекалено буржоазен или място за разходка на туристите — обясняваше Лука с приглушен глас, — липсва му душа, но като сте го избрали…“ По очите се разбира дали хората са щастливи, или са тъжни. Погледът не лъже и не се преструва. Погледът на Лука беше тъжен. Дори когато се усмихваше.

Тя бутна стъклената врата и потърси свободна маса. Откри една и седна. Никой не я гледаше и тя въздъхна с облекчение. Дали не беше станала вече истинска парижанка? Докосна с ръка бадемовозелената вълнена шапка, която си купи миналата седмица, понечи да я махне, но се отказа. Ако я свалеше, щеше да се разроши, а нямаше да се осмели да се реши пред чуждите хора. Не е прието да се решиш на публично място. Един от принципите на майка й. Усмихна се. Въпреки че беше престанала да се вижда с нея, продължаваше да я усеща в себе си. Обемната плетена шапка приличаше на три наредени една върху друга гуми и завършваше с широка ивица едро рипсено кадифе, обрамчена с тънка лентичка като класическите барети. Забеляза я на витрината на един магазин на улица „Фран Буржоа“ в квартал Маре. Влезе, попита за цената и помоли да я пробва. Шапката й придаваше закачлив вид на отракана жена с вирнато носле. Кафявите й очи блестяха със златисти нюанси, моделът на шапката правеше закръглените й бузи да изглеждат по-слаби, олекотяваше целия й силует. Шапката й помагаше да си създаде индивидуалност. Предния ден отиде при госпожа Бертие, класната на Зое, да поговорят за обучението на по-малката й дъщеря, за новото училище, за способността й да се адаптира. В края на разговора госпожа Бертие си облече палтото и сложи на главата си същата бадемовозелена тумбеста плетена шапка.

— И аз имам такава — каза Жозефин. — Не я нося, защото не се престраших.

— Правите грешка, носете си я! Поне много топли и е съвсем различна от всичко, което се носи сега. Забелязва се отдалече!

— От магазина на улица „Фран Буржоа“ ли я купихте?

— Да, от едно съвсем малко магазинче.

— И аз. Какво съвпадение!

Това, че двете имаха еднакви шапки, ги сближи повече, отколкото дългият разговор за Зое. Заедно излязоха от училището и увлечени в приказки, поеха в обща посока.