Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

Той неизменно отговаряше: на линия съм, Жо, нали си наясно, че можеш да искаш от мен каквото пожелаеш. В ушите й звучеше доброжелателството му и тя се успокояваше на мига. Имаше желание да се потопи в топлия му глас, в нежността, която долавяше при леката промяна в интонацията, след като кажеше в слушалката: „Ало, Филип, аз съм, Жо“, но червената лампичка в ума й мигваше: „Внимание! Той е мъжът на сестра ти! Стой настрана, Жозефин!“.

Антоан, нейният съпруг и баща на двете й дъщери, беше мъртъв от шест месеца. Умря в Кения, където управляваше развъдник за крокодили, собственост на китайския бизнесмен господин Уей, на когото бе станал съдружник. Работите му не вървяха, той беше започнал да пие, беше завързал странен диалог с огромните влечуги, които най-нагло отказваха да се възпроизвеждат и разкъсваха телените заграждения и гледачите. Той прекарваше нощите си, опитвайки се да разгадае посланията на жълтите очи на крокодилите. Опитваше се да завърже разговор, да се сприятели с тях. Една нощ влязъл във водата и жизненият му път приключил в зъбите на крокодил. Милен й бе разказала за трагичната кончина на Антоан. Милен, любовницата на Антоан, жената, която бе избрал да е с него в кенийското му приключение. Жената, заради която я бе напуснал. Не! Той не ме напусна заради нея, напусна ме, защото повече не можеше да кисне без работа, да се размотава по цял ден, да чака на моята заплата. Милен беше само претекст. Патерица, на която да се опре, за да продължи живота си.

Жозефин не знаеше откъде да намери сили да съобщи на Зое, че татко й бе мъртъв. Обясни, че е заминал за някаква отдалечена ферма за крокодили в джунглата, без да си вземе мобилния телефон, но скоро щял да им се обади. Зое кимаше и отвръщаше: „Значи само ти ми остана, мамо, не трябва да ти се случва нищо лошо“, и чукаше на дърво. „Не, нищо лошо няма да ми се случи, аз съм непобедима като Алиенор Аквитанска, която доживяла до седемдесет и осем години, изпълнена със сила и без да роптае!“ Зое се замисляше за миг, но отново подхващаше темата, водена от практичния си ум: „Ами ако ти се случи нещо, мамо, аз какво ще правя? Самичка няма да мога да открия татко!“. Жозефин се бе замисляла дали да не й изпраща пощенски картички с подпис „татко“, но се отвращаваше от мисълта да се превърне в измамница. Все някой ден трябваше да й разкрие истината. Удобният момент така и не идваше. Всъщност имаше ли удобен момент да съобщи на тринайсетгодишно момиче, че баща му е бил изяден от крокодил? Ортанс бе разбрала. Плака, нападаше Жозефин, докато най-после стигна до извода, че всяко зло за добро, защото баща й страдаше твърде много от своя провал. Ортанс не беше по емоциите, за нея си беше загуба на време, на сили, проява на съмнителна съпричастност, която водеше до самосъжаление. Тя имаше една-единствена цел в живота: да успее; и никой, никой не беше в състояние да я отклони от нея. Естествено, обичаше баща си, но не можеше нищо да стори за него. Всеки е отговорен за съдбата си, той беше пропуснал своя шанс и плати с живота си.

Дори да изплаче реки от сълзи, нямаше да го върне.

Това се случи през юни.

На Жозефин й се струваше, че е било преди цяла вечност.

С гимназиалната си диплома с оценка „много добър“ в джоба Ортанс замина да следва в Англия. Случваше се заедно със Зое да гостува на Филип някоя събота, но обикновено влетяваше като вихър, целуваше малката си сестричка и в следващия миг вече я нямаше. Беше се записала в „Сейнт Мартинс Колидж“ в Лондон и работеше неуморно. „Най-доброто дизайнерско училище на света — уверяваше тя майка си. — Зная, скъпо е, но вече можем да си го позволим, нали? Няма да съжаляваш за вложените пари. Ще стана световноизвестен моден дизайнер.“ Ортанс не се съмняваше в това. Както впрочем и Жозефин. Тя винаги бе вярвала в първородната си дъщеря.

Колко събития за по-малко от година! За няколко месеца животът ми се преобърна. Бях сама, съпругът ми ме беше напуснал, банката ме тормозеше заради натрупани дългове, току-що бях написала роман, поръчан от сестра ми, за да блесне името на скъпата ми Ирис Дюпен в светските кръгове.

А сега…

Сега авторските права на моя роман са купени от Скорсезе и името на Никол Кидман се спряга за ролята на Флорин, главната героиня. Вече губя сметка на преводите на чужди езици и току-що получих договор за китайско издание.

Сега Филип живее с Александър в Лондон, Ирис лекува депресията си със сън в клиника близо до Париж.

Сега търся сюжет за втори роман, понеже издателят ме убеди да продължа да пиша. Търся, търся, но без резултат.