Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

— Идвате от Курбвоа, ми каза Зое.

— Живях там почти петнайсет години. Много ми харесваше въпреки проблемите…

— Тук проблемите не идват от децата, а от родителите!

Жозефин я погледна учудена.

— Всички без изключение са убедени, че са създали гении, и ни упрекват, че не откриваме у децата им бъдещ Питагор или Шатобриан. Обременяват ги с частни уроци, уроци по пиано, тенис, децата прекарват ваканциите в чужбина в богаташки колежи и после изтощени дремят в час или се отнасят с нас като с прислуга…

— Наистина ли?

— Когато се опитвате да припомните на родителите, че са все още деца, те ви поглеждат пренебрежително и ви заявяват, че другите ако ще да са, но за техните и дума не може да става! Моцарт бил на седем, когато сътворил „Малка нощна музика“ 1 1 В детска възраст създава първите си творби; „Малка нощна музика“ е композирана през 1787 г. — Б.р. — между нас казано, доста досадна, — и техните дечица са до едно малки моцартчета! Вчера например се спречкахме с един татко, банкер с купища дипломи и отличия, който се оплака, че средният успех на сина му бил едва четири. Какъв ужас! Той е от групата на Зое… Отговорих му, че не е никак зле, а той ме изгледа така, сякаш го бях напсувала. Неговият син! Плът от плътта му! Някаква си четворка! Готов беше да ме изпепели. Да ви кажа, в наше време е опасно да си учител и не се страхувам толкова от учениците, колкото от родителите! — тя избухна в смях и здраво притисна с ръка шапката си, за да не я отнесе вятърът.

Двете се разделиха пред кооперацията на Жозефин.

— Живея малко по-нататък — каза госпожа Бертие и посочи една от улиците вляво. — Ще се грижа за Зое, обещавам ви! — след няколко крачки се обърна: — И утре да си сложите шапката! Така ще се разпознаваме дори отдалече. Подобна шапка не остава незабелязана!

Със сигурност, помисли си Жозефин: същинска кобра, която се надига от кошницата в очакване да чуе звуците на флейтата и да се заизвива. Тя се засмя, показвайки с жест, че обещава още утре да се натъкми със странната шапка. Хем ще види дали Лука я харесва.

Въпреки че се срещаха редовно от една година, продължаваха да си говорят на „вие“. Преди два месеца, в началото на новата учебна година, направиха опит да минат на „ти“, но се оказа, че са пропуснали момента. Все едно вкараха двама непознати помежду си. Двама души, които не се познават, а си говорят на „ти“. Затова се върнаха на предишния си начин на общуване, твърде странен, но пък им допадаше. И начинът на живот — всеки в своето жилище, педантична независимост — също им допадаше. Лука пишеше изследване, поръчано от университетско издателство: история на сълзите от средновековието до наши дни. Прекарваше повечето време по библиотеките. На трийсет и девет години продължаваше студентския си живот, обитаваше гарсониера в Аниер и в хладилника му се мъдреше само бутилка кола и някакъв пастет. Нямаше кола, нито телевизор и независимо от времето ходеше с дъфела, който му беше като втори дом. В дълбоките си джобове пъхаше всичко, от което се нуждаеше за деня. Имаше брат близнак Виторио, който го тормозеше. За Жозефин беше достатъчно да забележи бръчката между очите му, за да отгатне дали новините са добри, или лоши. Когато бръчката беше дълбока, това предвещаваше буря. Тогава не го разпитваше. Напоследък Лука беше мрачен и не проронваше ни дума. Вземаше ръката й, пъхаше я в джоба на дъфела при химикалките, ключовете, бележниците, бонбоните за гърло, билетите за метрото, телефона, пакета с хартиени кърпички, стария портфейл от червена кожа. Тя се научи да разпознава всеки предмет опипом. Успяваше дори да отгатне от кой вид са бонбоните за гърло. Виждаха се вечер, когато Зое отиваше да спи у приятелка, или в края на седмицата, когато ходеше на гости при братовчед си Александър в Лондон.

Всеки втори петък от месеца Жозефин закарваше Зое на Северната гара. Филип и синът му Александър я посрещаха на Сейнт Панкрас. Филип беше подарил на Зое абонамент за високоскоростния влак Евростар и тя бързаше към стаята, която чичо й беше подредил в апартамента си в Нотинг Хил.

— Значи имаш собствена стая там? — беше възкликнала Жозефин.

— Имам си даже и гардероб с дрехи, за да не разнасям куфари напред-назад! Помислил е за всичко, Филип е чичо мечта!

За Жозефин тези прояви на внимание бяха доказателство за деликатността и щедростта на зет й. Всеки път, щом изникнеше някакъв проблем или се колебаеше как да постъпи, тя звънеше на Филип.