Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

Изправен до нея, сервитьорът чакаше.

— Една кола лайт, ако обичате.

Мъжът се отдалечи с пружинираща походка. За нея беше наложително да спортува. Започваше да трупа килограми. Избра този апартамент именно да може да тича по алеите на Булонския лес. Тя изправи гръб и си глътна корема, обещавайки пред себе си да издържи възможно най-дълго време в тази поза, за да стегне мускулите си.

По тротоара минувачите се движеха бавно и безцелно. Някои се разминаваха с блъскане. Не се извиняваха. Двойка млади вървяха прегърнати. Младежът с ръка на рамото на девойката, а тя стискаше книги до гърдите си. Той й шепнеше нещо на ухото, а тя го слушаше внимателно.

Какъв да е сюжетът на следващия ми роман? Дали да се развива в наши дни, или да го оставя в скъпия ми XII век? Него поне го познавам. Познавам духа на онази епоха, любовните правила, обществения живот. Какво зная за днешния живот? Не много. В момента се уча. На взаимоотношенията между хората, на отношението към парите, уча всичко от а до я . Ортанс знае повече от мен. Зое е още дете, нищо че се променя пред очите ми и копнее да прилича на сестра си. Когато бях дете, и аз гледах да подражавам на сестра си.

Боготворях Ирис. Тя беше моят наставник, тя формираше мисленето ми. Днес се рее в мрака на болничната стая. Големите й сини очи гледат кухо и празно. Едва-едва ме поглежда с едно око, а другото ме избягва с отегчение. Почти не чува какво й говоря. Веднъж, когато я насърчих да направи малко усилие да бъде по-любезна към персонала, след като всички са толкова внимателни с нея, тя отвърна: „Как може да искаш от мен да се науча да съжителствам с околните, след като не мога да живея със себе си?“ — и ръката й безсилно се отпусна върху завивката.

Филип й ходеше на посещения. Плащаше на лекарите, плащаше престоя в клиниката, наема на апартамента им в Париж, заплатата на Кармен. Всеки ден Кармен, търпелива и вярна бавачка, правеше букети за Ирис, носеше й ги след час и половина пътуване с градския транспорт и две прекачвания. Силният мирис на цветята уморяваше Ирис и те вехнеха в коридора пред вратата й. Кармен купуваше дребни чаени сладки от луксозна сладкарница, разстилаше розовия кашмирен шал на бялото легло, оставяше до ръката на Ирис книга, пръскаше лек парфюм да освежи въздуха и сядаше да чака тя да се събуди. Ирис спеше. Кармен си тръгваше на пръсти към шест привечер. На другия ден отново се появяваше, понесла нови дарове. Жозефин страдаше заради безмълвната преданост на Кармен.

— Покажи й със знак, че знаеш, че е тук, кажи й няколко думи… Тя идва всеки ден, а ти дори не я удостояваш с поглед. Не си много любезна.

— Не съм длъжна да съм любезна, Жозефин, аз съм болна. А и нейната любов ме уморява. Остави ме на мира!

Когато изпаднеше в мрачно настроение, леко живваше и страните й порозовяваха, понякога проявяваше голяма злоба. Последния път, когато Жозефин я посети, отначало говореше сдържано и овладяно, но много скоро повиши тон.

— Имах една-единствена дарба — заяви Ирис, докато се оглеждаше в малкото огледало, което държеше винаги на нощното шкафче, — бях красива. Много красива. А сега дори и това започва да ми се изплъзва! Забеляза ли тази бръчка тук? Снощи я нямаше. Утре ще имам още една, после още една и още една… — тя рязко го остави и огледалото изтрака на лъскавия плот, приглади черната си коса, подстригана на черта. Тази прическа я подмладяваше с десет години. — На четирийсет и седем години съм и се провалих изцяло. Като жена, като майка, направо с целия си живот… А ти искаш от мен да се събудя. Защо ми е? Предпочитам да спя.

— Ами Александър? — прошепна Жозефин, без много да вярва в този аргумент.

— Не се прави на по-глупава, отколкото си, Жо, много добре знаеш, че никога не съм била истинска майка за него. Бях нещо като привидение, като позната, дори не мога да употребя думата приятелка: отегчавах се в неговата компания, а подозирам, че и той също се отегчаваше с мен. Чувства те по-близка теб, своята леля, отколкото мен, майка си, така че…

Въпросът, който глождеше Жозефин и който тя не се осмеляваше да зададе, засягаше Филип. Не се ли страхуваш, че ще заживее с друга? Не се ли страхуваш, че ще останеш самичка? Щеше да е прекалено грубо.

— В такъв случай се опитай да бъдеш добър човек… — рече тя. — Никога не е късно да станеш свестен човек.

— Каква досадница си, Жозефин! Сякаш си погрешно попаднала в бардак монахиня, която се опитва да спаси изгубените души! Биеш толкова път, за да ме поучаваш. Следващия път си спести идването и си остани вкъщи. Била си се преместила? В хубав апартамент, в хубав квартал. Майка ми го съобщи. Впрочем умира от любопитство да ти дойде на гости, но отказва да направи първата крачка. — Устните й леко се разтегнаха в презрителна усмивка. Огромните сини очи, превзели цялото й лице, откакто я налегна болестта, потъмняха от завист и злоба. — Сега имаш пари. Много пари. Благодарение на мен. На мен дължиш успеха на книгата си, не го забравяй никога. Без мен нямаше да си намериш издател, нямаше да можеш да отговаряш на журналистите, да излезеш пред очите на всички, на живо, да се оставиш да ти отрежат косата, за да привлечеш вниманието върху себе си! Затова ми спести нравоученията и се възползвай от тези пари. Поне една от нас да се възползва!