Джейн Фийдър - Теменужени очи

Тя трябваше да издържи.

Някой разхлаби въжето, после ръката на Корниш се плъзна към ризата й. Вместо да я разкъса, той започна съвсем бавно да я разкопчава.

Кожата й беше ледена, но като че ли изстина още повече, когато очите й откриха ножа в другата ръка на французина. Отново я обзе гадене. Не можеше да понася ножове. Дали и Корниш го знаеше? Дали познаваше ужаса, който я обземаше при мисълта за собствената й наранена кожа, за червената кръв, която се стича от раната? Черни точки затанцуваха пред очите й и тя се вкопчи с всички сили в желанието да не загуби съзнание.

Един от другите мъже пристъпи към тях и се усмихна. Застана зад нея и свали ризата от раменете й, без да бърза. След това хвана китките й и дръпна ръцете й назад, за да види дръзката извивка на гърдите й. Накрая уви китките с дебело въже. Тамсин усети треперенето на гърдите си и лицето й пламна.

— Колко жалко — прошепна Корниш и прокара върха на ножа по меката закръгленост на гърдата й. — Каква прекрасна кожа. Кой би очаквал това от една партизанка, от една крадла и мръсница. — Върхът на ножа обикаляше около зърното на гърдата. — Не допускайте да ви нараня — продължи настойчиво той. — Кажете ми къде е Лонга!

Тамсин не каза нито дума. Опита се да се пренесе мислено на друго място, много далече от жалката колиба с трепкащите свещи и безкрайното шумолене на дъжда. Представи си, че не усеща студеното острие на ножа, което мъжът притисна към гърдата й и заби в меката плът, но не прониза кожата.

— Ще ми кажете къде е Лонга — продължи със същия тон офицерът. — А после ще ми опишете планинските проходи, които минават през планината Гуадарама, проходите, които използвате вие и приятелите ви.

Тамсин продължаваше да мълчи. След малко Корниш дръпна въжето и я обърна с лице към стената. Тя трябваше да се надигне на пръсти, защото въжето беше много стегнато. Мъжете го закрепиха на куката в тавана. След миг Тамсин усети острието на ножа в гърба си и това беше много по-страшно, защото не можеше да види какво й правят. Ножът се плъзна по гръбначния стълб и тя зачака първата рана. Знаеше, че мъчението ще бъде бавно и постепенно, че щяха да режат кожата й на ивици, докато кръвта почне да се стича на ручейчета по гърба.

Изведнъж в колибата се разнесе странна миризма. Тамсин не бе забелязала нищо необичайно, защото се бореше да преодолее ужаса и чакаше следващата рана. Някой зад нея се покашля. Въздухът беше странно тежък и притискаше гърдите й. Яката беше толкова тясна, тя се страхуваше… Не, не, това беше дим! Гъст черен дим проникваше под вратата и пълнеше стаята. Мазен, хапещ, задушаващ дим.

Корниш изруга ядно и се обърна към вратата. Един от офицерите се бе озовал там преди него и я разтвори с трясък. В следващия миг в стаята нахлу огромен облак дим и мъжът извика задавено. После уплашено се втурна назад, за да избяга от неочакваната опасност.

Прозвуча сигнал. Пронизителен и режещ. И изведнъж настана хаос. В задушаващия дим изникнаха облечени в черно мъже с маски и извадени саби. Прокънтя изстрел. Чуха се ругатни, дрезгави викове. Прозвуча писък.

Тамсин се опита да се обърне, да се махне от стената, но ръцете й бяха стегнати зад гърба, а въжето не й позволяваше да стъпи здраво на краката си и да запази равновесие. Можеше само да си представя какво ставаше в стаята. Мислите се надпреварваха в главата й. Трябваше веднага да се възползва от ситуацията, за да избяга. Но беше в положение, от което нямаше как да се измъкне сама. Дали пък целият този хаос не беше предизвикан от Габриел?

След минута въжето, което я държеше до стената, падна прерязано и тя се свлече на колене.

— Станете — проговори енергичен глас на английски. Някой освободи китките й.

Тамсин изобщо не си даде труд да потърси причината за щастливото си избавление. Тя скочи на крака и изохка мъчително, защото гъстият черен дим й пречеше да диша.

— Бързо! — заповяда гласът. — Размърдайте се! — Някой сложи ръка на гърба й и я бутна към изхода.

Начинът, по който спасителят й издаваше заповеди, я слиса. Но обстоятелствата не й позволяваха да протестира. Тя се опита да се изплъзне от ръката на гърба си, като се приведе и вдигна ризата си, захвърлена на пода. Облече я набързо и сложи ръка пред носа и устата си. Хукна към вратата, но се спъна и едва не падна.

Около нея тичаха мъже, ругаеха и кашляха и се опитваха да си пробият път през гъстата мъгла. И навън беше същото. Всички колиби горяха. Към небето се издигаха кълба черен дим, войниците тичаха като безумни насам-натам и се опитваха да спасят поне част от вещите си.