Джейн Фийдър - Теменужени очи

Джулиън усети енергията, която се излъчваше от крехкото същество в пелерината му и неволно потрепери. Даже когато седеше тихо и се опитваше да изглежда примирена, тази мачка женичка беше изпълнена с решителност и недобри намерения. Ла Виолет имаше свои собствени закони, също както беше с баща й, Ел Барон, тя умееше да надхитря и двете неприятелски армии, надминаваше ги по бързина и изпълняваше достойно незаконната си, но много доходна дейност. Джулиън осъзна, че трябва да бъде постоянно нащрек. Само защото в момента държеше това разбойническо изчадие в прегръдката си, не биваше да отслабва бдителността си.

Когато малкият отряд стигна до бреговете на Гуардиана, направиха кратка почивка. Не се чуваха преследвачи, само водата на реката ромонеше приспиващо. Нощното небе беше съвсем черно и в мрака не можеше да се разбере дали мястото беше безопасно за прекосяване на реката.

— Сержант!

— Сър? — Една от черните фигури се отдели от групата и препусна към полковника.

— Ще почиваме тук до разсъмване и после ще потърсим брод. Проучете дали не можем да се подслоним някъде наблизо, за да се отървем от този отвратителен дъжд. Опитайте с онези дървета. — И той посочи черната групичка дървета зад полянката.

Сержантът даде заповед на хората си и отрядът потегли към дърветата. Полковникът ги последва със смръщено чело. Трябваше да реши какво ще прави с пленницата си, когато слязат от конете.

Оказа се, че между дърветата има малка колиба и навес за сено. Половината покрив на колибата беше цял и осигуряваше известна защита срещу дъжда. Хората от шеста дивизия бяха свикнали да нощуват и при най-тежки условия и сега бяха доволни от намереното. Вече четири години се опитваха да изгонят Наполеон от Испания и Португалия и познаваха много добре жежките лета и леденостудените и дъждовни зими на Иберийския полуостров. Войниците завързаха конете под дърветата и бързо събраха съчки, за да запалят огън под навеса. Всеки носеше суха прахан и много скоро към небето се издигна облак дим.

Полковникът скочи от коня, без да изпуска пленницата от ръцете си, и се запъти към колибата.

— Вие също можете да запалите огън тук и ще ви е топло и удобно — заяви сержантът, който бе влязъл след него в изоставената колиба. — Момчетата имат достатъчно прахан и ще ви донесат всичко необходимо. Мисля, че всички имаме нужда от чаша топъл чай.

— Великолепно, сержант — отговори с отсъстващ вид полковникът. — Разположете постове около дърветата. Не искам огънят да събуди вниманието на неприятеля.

Той се приведе и погледна крехката фигура в ръцете си. Ла Виолет беше извърнала глава от гърдите му и той се взря в две теменужени очи, осветяващи сърцевидно лице. Момичето отговори на изпитателния му поглед с кротко любопитство, което веднага би заблудило някой не толкова опитен и твърд мъж.

— И какво сега, английски полковнико? — Английският й беше безупречен, със съвсем лек акцент; само острото ухо можеше да различи чуждия тон и полковникът беше безкрайно изненадан.

— Говорите добре английски.

— Но разбира се! Майка ми беше англичанка. Няма ли най-после да ме пуснете на земята?

— Ако го направя, трябва да ми дадете думата си, че няма да избягате.

Очите й засвяткаха развеселено.

— Нима ще повярвате в думата на една разбойничка, полковник?

— Значи да не го правя?

Тамсин избухна във весел смях.

— Това знам само аз, а вие трябва да го откриете, колонел.

Подигравателният й смях звучеше доста неприятно. Удари го вълна от враждебност. Очевидно тази жена не беше наясно, че за сегашното си достойно положение трябваше да благодари само на добрата му воля.

— Благодаря за предупреждението — отговори спокойно той. — Ще постъпя според съветите ви. — Той огледа колибата. — Мисля си, че бих могъл да се възползвам от чудесната яка на майор Корниш, за да ви държа близо до себе си.

Тамсин се обърна рязко. Най-после й стана ясно, че не можеше да се шегува безнаказано с този мъж. Трябваше да промени тактиката.

— Не е нужно да прибягвате до яката — побърза да го увери тя. Изведнъж очите й станаха меки и отстъпчиви. — Моля ви, полковник, пуснете ме да стъпя на земята. Нима мислите, че бих могла да ви избягам, след като сме заобиколени от верните ви хора?

Тази Ла Виолет е чудесна малка артистка, каза си развеселено Джулиън и се усмихна мрачно. Само че няма да постигне нищо с този израз на заблудено малко момиче, не и пред него.

— Много ми се иска да ви пусна на земята — обясни провлечено той, — но първо трябва да взема известни предпазни мерки. Надявам се, че ще ме извините. Сержант, донесете едно въже.