Джейн Фийдър: Теменужени очи

След малко той погледна през рамо към момичето. Тамсин бе оставила празната чаша до себе си на пода и се беше увила плътно в наметката. Очите й бяха затворени.

Тази бодлива теменужка изглеждаше необичайно ранима и слаба. Въпреки това полковник Сейнт Симон реши да не заспива. Никой не знаеше какво го очаква през остатъка от нощта.

След два часа Тамсин се събуди и както винаги се ободри бързо. Мислите й бяха ясни, тялото отпочинало, споменът за събитията, довели я дотук, беше жив и подробен, освен… освен факта, че не можеше да проумее какво бе станало, когато английският полковник я бе целунал. Нещо не беше наред. Тя презираше мъжете, които носеха войнишка униформа, и се отвращаваше от тях и въпреки това беше целувала този мъж, човека, който я доведе тук и нямаше никакво право да я държи в тази гадна дупка. Тя го целуна и това й хареса. После се уплаши и го удари, напълно несправедливо, и сега съзнаваше, че бе заслужила бурната му реакция.

Тя отвори очи и хвърли бърз поглед към английския полковник. Той седеше до огъня, загърнал раменете си с одеяло, главата му беше паднала на гърдите. Огънят все още гореше — вероятно беше заспал наскоро.

Ръцете на Тамсин бяха скрити под наметката. Без да изпуска от очи неподвижната мъжка фигура, тя плъзна съвсем бавно ръцете си към глезените, докато напипа възела на въжето. Не трябваше да движи краката си, за да не подръпне въжето, привързано за колана на полковника, и да го събуди.

— Дори не си помисляйте за това! — Мъжкият глас беше хладен и властен. Джулиън вдигна глава и огледа внимателно пленницата си на слабата утринна светлина. Ако наистина е спал, значи спи като котка, каза си сърдито Тамсин.

Тя се престори, че не е разбрала за какво ставаше дума.

— Трябва да изляза навън — промърмори с добре изиграно смущение тя, протегна се и се прозя. — Надявам се да ми разрешите.

— Нямам нищо против — отговори мъжът и стана. След като Тамсин се изправи, той подръпна леко въжето. — Да вървим! Нямаме много време.

Тамсин промърмори някакво проклятие и тръгна бавно след него със завързаните си глезени. Двамата излязоха във влажната утрин.

Небето беше безоблачно. Слънцето се издигаше бавно на хоризонта като голяма червена топка, въздухът беше свеж и ясен. Птиците пееха в дърветата. Войниците от шеста дивизия се бяха събудили и вече окачваха котлетата с вода над огньовете, за да направят чай, и хранеха конете си. Когато полковникът и пленницата му тръгнаха към реката, бяха проследени от множество любопитни погледи.

— Мисля, че ще можете да се скриете зад тези скали — каза полковникът и посочи безредно струпаните по брега скални блокове. — Въжето е достатъчно дълго и можете да изчезнете зад някой по-голям камък.

— Толкова сте внимателен, полковник.

— И аз мисля така — отговори с усмивка Джулиън и се направи, че не е забелязал подигравателния й тон.

— Какво всъщност искате от мен? — попита сърдито Тамсин. Тя му бе задала този въпрос още миналата вечер, но тогава нещата бяха много объркани и не бе получила ясен отговор.

— Уелингтън иска да говори с вас — отговори кратко Сейнт Симон. — Затова ще ви заведа в главната квартира в Елвас.

— Като пленница? — Тамсин посочи въжето. — Защо е необходимо да ме връзвате, след като главнокомандващият иска само да говори с мен? — Гласът й преливаше от сарказъм.

— А нима Ла Виолет би приела поканата на главнокомандващия английската армия? — отвърна със същия тон Джулиън.

— Не — отговори откровено Тамсин. — Нямам време да се разправям с разните му там армии, все едно на чия страна се бият. Колкото по-скоро се махнете от моята страна, толкова по-добре. — Тя се взря мрачно в червената топка на изгряващото слънце. — Нито Наполеон, нито вие имате право да се месите в делата на испанците. Вие не сте по-добри от него.

— За съжаление обаче вие имате нужда от нас, за да го прогоните оттук — отговори Джулиън, опитвайки се да скрие гнева си. — Уелингтън има нужда от някои сведения, които само вие можете да му дадете. Затова ще ви отведа при него, скъпо момиче. А сега побързайте. — Той направи нетърпелив жест към скалите.

Тамсин не се помръдна. Този английски полковник беше толкова самоуверен, също като повечето войници. След малко хвърли изпълнен с копнеж поглед към реката.

— Много бих искала да се окъпя — прошепна тя. — Знаете ли колко време стоях в онази мръсна дупка?

— Да се окъпете? — Джулиън я погледна невярващо. Рязката смяна на темата го изненада. — Не ставайте смешна! Водата е ледена.