Джейн Фийдър - Теменужени очи

Тамсин се прокле за глупостта си. Очевидно беше подценила безобразно този необикновен екземпляр от армията на Уелингтън. В първия момент не можа да се овладее и гневът й избухна с дива сила. Наруга го с най-грозни думи, нарече го надменно войнишко изчадие, което се перчи със златните си еполети и излъсканите копчета, но той дори не се помръдна. Скоро й стана ясно, че този полковник съвсем не е толкова сляп и глупав, колкото й внушаваха предразсъдъците.

Накрая мъжът я постави на земята, но все още не й позволи да се раздвижи. Наметката стягаше ръцете и краката й.

— Седнете, сеньорита — покани я англичанинът. Гласът му беше гладък като коприна. — Земята е малко влажна и се боя, че гостоприемството ми ще бъде ограничено. — Той улови въжето, което му хвърли сержантът, и когато Тамсин не последва веднага поканата му, сложи две ръце на раменете й и я натисна да седне.

Всяка съпротива беше безсмислена. Тамсин не се възпротиви, отпусна се на пода и се облегна на мократа стена. Беше в трудно положение; очевидно беше попаднала от трън, та на глог. Зачака полковникът да върже въжето за кожената яка, но за нейно облекчение той стегна с него глезените й и завърза другия край за кожения си колан. Въжето беше достатъчно дълго и той можеше да се разхожда свободно в малкото помещение.

Най-после ръцете й бяха свободни и тя захвърли наметката. След време щеше да направи опит да развърже въжето и да освободи и глезените си — бдителният полковник все щеше да отклони вниманието си или може би дори да заспи. Тя свали кожената яка от шията си и я захвърли колкото можеше по-далече.

Полковникът вдигна предизвикателно едната си вежда, но не каза нищо. Не си направи труд и да вдигне яката, за да я сложи отново на врата й. Очевидно предпочиташе собствените си методи. Тамсин се уви по-плътно в наметката и седна по-удобно, за да изчака развитието на събитията.

Много скоро под покрива на малката колиба пламна буен огън и сержантът окачи над пламъците котле с вода. Донесе и запалена газена лампа, която хвърляше гротескни сенки по стените. Полковникът свали куртката си, отвори чантата и затърси нещо в преградките й. Отвън долитаха приглушени гласове и стъпки; очевидно мъжете се приготвяха за нощувка.

След малко англичанинът извади от чантата си парче хляб и голям къс студено месо и Тамсин усети как устата й се напълни със слюнка. През това време сержантът правеше чай. Първо накисна малко скъпоценните листенца, после предпазливо изля отгоре им горещата вода.

Тези англичани умеят да си създават удобства и при най-тежките условия, помисли си ядосано Тамсин. Що за хора!

Джулиън се нахрани с видим апетит. После благодари сърдечно на сержанта и пое чашата чай. Сержантът излезе навън, за да вечеря с хората си, а полковникът се разположи удобно в един сух ъгъл, за да изпие на спокойствие чая си. При това приятно занимание съзнателно избягваше да поглежда към пленницата си. Беше решил да я остави още малко да погладува. Може би това щеше да пооправи поведението й.

— Какво издадохте на Корниш? — попита внезапно той.

Тамсин вдигна рамене и затвори очи. Незнайно по каква причина обичайната й съпротива изчезна, очите й се напълниха със сълзи. Толкова копнееше за чаша чай, повече, отколкото за ядене. В момента беше готова да убие човек за чаша от горещата тъмна напитка.

— Нищо.

— Да приема ли, че тъкмо е започнал да ви разпитва?

Тя не отговори.

— Какво искаха да знаят?

— Какво право имате да ме държите в плен? — попита остро тя. — Аз не съм враг на англичаните. Аз помагам на партизаните, не на французите.

— Но само ако си струва, както съм чувал — отзова се също така остро мъжът. В тази сумрачна дупка гласът му я прониза като с нож. — Няма защо да се правите на патриотка. Всички знаят къде са интересите на Ла Виолет.

— Какво ви засяга моят живот? — попита гневно Тамсин. Гладът и умората се изпариха в миг. — Не съм ви сторила нищо лошо. Не се меся в работите на английската армия. Вие тъпчете страната ни, държите се като изпратени от бога герои. Всички англичани са самонадеяни и нахални…

— Дръжте си езика зад зъбите! — Полковникът скочи на крака и очите му засвяткаха гневно. — Вече четири години кръвта на англичаните напоява този проклет полуостров. Ние свършихме работата на сънародниците ви, опитахме се да спасим вас и страната ви от онзи негодник Наполеон. Загубих повече приятели, отколкото мога да броя, за да защитим това жалко парче земя, а вие се осмелявате да ги наричате надменни и още какви ли не! Млъкнете и да не съм чул нито дума повече, ясно ли е?