Джейн Фийдър - Теменужени очи

Зад тях се носеха объркани викове, чуваха се отделни изстрели. Някой изрева от болка, прокънтяха гневни викове.

— Онези май започнаха да се избиват помежду си — изпъшка Тамсин и се изсмя тихо. — Нямат представа кого или какво търсят. Само си представете как Корниш се опитва да им обясни какво се е случило…

— Стига приказки. Дишането ви трябва, за да тичате — заповяда Джулиън, макар че при мисълта за случилото се го напушваше смях. Представи си как обикновено безупречният полковник е застанал пред войниците си с туника без еполети и копчета, със смъкнат панталон и щръкнал мустак, и им описва случилото се в клозета.

Един куршум профуча над главите им и желанието им да се смеят се изпари в миг. Бяха стигнали почти до края на гората, където ги чакаха хората на Джулиън, но все още не бяха сигурни за живота си, защото куршумите ги достигаха.

Изведнъж Тамсин се метна настрана и повлече след себе си полковника в най-гъстия храсталак. Само след секунди обаче пред тях се отвори пътека.

Изведнъж излязоха на полянката. Сержантът, който бе чул шума, беше заповядал на войниците да възседнат конете си. Стиснали в ръка сабите си, те чакаха, готови да нападнат всеки, който би се изпречил на пътя им. Тамсин се метна на гърба на Цезар. В същия момент от отсрещния край на полянката изскочи Габриел с неразделния си меч в ръка. Той поздрави спокойно, лицето му беше безизразно както винаги. Метна се на грозния си кон и застана зад Тамсин.

— Момчетата горят от желание да влязат в бой, сър — съобщи сержантът и посочи извадените саби. — Мисля, че са заслужили едно малко развлечение.

Полковник Сейнт Симон поклати глава.

— Ще се бием при Бадахос. — Той обърна коня си и вдигна ръка, за да даде знак да го следват.

Малкият отряд едва бе напуснал полянката, когато между дърветата се появиха група французи. За съжаление те нямаха коне и не можеха да сторят нищо, освен да проследят с гневни погледи изчезващите в тъмнината врагове.

Сейнт Симон препусна редом с белия арабски жребец. Беше видял, че Тамсин има драскотина на едната буза, но това очевидно не я смущаваше.

Защо, по дяволите, малката твърдеше, че е роднина с аристократично семейство от Корнуол? Ако беше вярно, то беше най-малкото необичайно. Той се улови, че търсеше във вида й признаци за наличие на английска кръв. Тя нямаше маслиновата кожа, черната коса и тъмните очи на типичната испанка, но светлата кожа, светлата коса и виолетово-сините очи, които биха му позволили да предполага английска кръв, се срещаха и в испански семейства. Нищо не показваше, че твърдението й е вярно. Това цветенце беше наследило, незнайно от кого, някои тъмни черти на характера и те насочваха вниманието по-скоро към разбойническия барон, отколкото към благонравната английска девица — безогледността и наглостта бяха само две от тях.

— Да приема ли, че сте доволна от начина, по който изпълних своята част от уговорката? — попита иронично той и се усмихна.

— Абсолютно, милорд полковник — отговори Тамсин. — И не се опитвайте да твърдите, че не сте се наслаждавали на срещата с Корниш. Нали видях как блестяха очите ви…

— Аз съм съвсем сигурен, че очите ми никога не блестят — отговори полковникът, ядосан от представата как е изглеждал в онзи момент.

— О, разбира се, че блестят — отговори с усмивка младата жена. Малките й бели зъби блеснаха на лунната светлина. — Очевидно не сте се поглеждали в огледалото.

Джулиън не намери подходящ отговор на тази забележка и реши да смени темата.

— Ще дам малко почивка на конете, когато стане абсолютно необходимо, но иначе имам намерение да не спирам, докато не стигнем в Елвас.

— Цезар е невероятно издръжлив — отговори спокойно Тамсин. — И двамата си починахме достатъчно в лагера на Корниш.

— Да, но не успяхте да се наспите — възрази полковникът.

— Аз мога да спя и на седлото. Често съм го правила. — Тя го погледна бързо отстрани. — Не се тревожете за мен, милорд полковник. Имам твърдото намерение да изпълня своята част от уговорката. А и никога не съм напускала редиците при изпълнение на важна задача.

Джулиън отново усети енергията, която се излъчваше от крехката й фигура. Това момиче беше толкова решително и целеустремено, че непрекъснато го караше да се чувства несигурен. И преди беше усещал това странно излъчване и Ла Виолет винаги му беше погаждала някой лош номер.

Непрекъснатите залпове на оръдията, които обстрелваха стените на испанския град Бадахос, заглушаваха всички други шумове, когато кавалкадата наближи града, разположен на нисък хълм сред обширната равнина. Небето беше метално-сиво, облаците висяха ниско над сивата земя и правеха многото униформи безцветни. Само червените куртки на кавалеристите блестяха.