Джейн Фийдър - Теменужени очи

— Прав си — усмихна се мрачно Джулиън и реши, че му дължи обяснение: — Всички казват, че Ла Виолет си има цена и ако този малък излет е цената на съгласието й да я отведем в главната квартира, трябва да я платим.

Той не бе разказал на сержанта как беше станало така, че лордът излезе от лагера с вързана пленница, а се върна сам и по-късно пленницата се появи на бял арабски кон, въоръжена до зъби и придружена от огромен, също въоръжен мъж. Хората му можеха да си мислят, каквото си искаха. Те бяха войници и бяха свикнали с малко странните навици на офицерите си, пък и основната им задача беше да изпълняват заповедите.

— Най-добре е да почакаме, докато се стъмни, и после да се промъкнем към предния пост — заяви Тамсин. Тя погледна залязващото слънце и примигна. — Габриел ще изследва околностите, за да сме сигурни, че Корниш е още тук.

— Можете да правите, каквото си искате, Виолет, но хората ми и аз ще разузнаем местността сами — отговори ледено Джулиън. — Не мога да изпратя войниците си в мисия, която се базира на наблюденията на един напълно непознат човек.

Тамсин вдигна рамене.

— Както желаете, милорд полковник. Но ми се струва, че това е безполезно губене на енергия. Обзалагам се, че в тези неща Габриел е много по-добър от всеки английски войник.

— Вие имате право на собствено мнение, Виолет. — Джулиън обърна коня си и махна на войниците да го следват. Малкият отряд се отдалечи от пътя и навлезе в горичката, която растеше край града.

Надменно магаре! Тамсин поклати сърдито глава, но го последва заедно с Габриел. Спряха на малка полянка. Полковникът даде няколко тихи заповеди на хората си и двама от тях изчезнаха в храсталаците.

— Нека го оставим да свърши работата — засмя се весело Габриел и измъкна меха с вино. Отметна глава назад и изля тъмната течност в гърлото си.

— Полковник? — Той беше забелязал, че Джулиън го наблюдава, и учтиво му предложи меха си.

— Благодаря. — Сейнт Симон отпи голяма глътка от силното вино. Когато Габриел посегна да си вземе меха, Тамсин го грабна от ръцете на полковника и го надигна жадно.

Зъбите й заблестяха снежнобели, когато отвори уста и отметна глава назад. Джулиън гледаше възхитено нежната извивка на шията й и движенията на адамовата ябълка, докато гълташе виното. Червеният поток, който изчезваше между отворените й устни, го примамваше неустоимо. Късата й коса блестеше почти бяла в сумрачната светлина и създаваше великолепен контраст със златната кожа и тъмните мигли. С тази пушка и патрондаш прилича на някоя от варварските деви воини, каза си развеселено той. Великолепният й кон подсилваше още повече това впечатление. Малката й ръка, загоряла от слънцето, стискаше здраво юздите. С кожения панталон, изпръсканата с кал риза и износените ботуши от мека кордовска кожа тя приличаше напълно на човек, който прекарва много време на седлото.

Въпреки това беше крехка и нежна. И му напомняше на цвете.

Джулиън разтърси недоволно глава и побърза да прогони тези мисли. Вдигна презрително рамене и се отвърна от нея.

— Сержант, момчетата могат да слязат от конете и да си починат, докато чакаме разузнавачите. Нека се нахранят, но в никакъв случай да не палят огън.

— Тъй вярно, сър. — Сержантът предаде заповедта и войниците скочиха облекчено от конете си. От шест часа бяха на седлата и препускаха по неравните испански пътища. След като се разкършиха и обиколиха полянката, мъжете насядаха по земята, отвориха чантите си и извадиха оскъдните си запаси.

Габриел и Ла Виолет останаха на седлата си. Очевидно се чувстваха в тях също така удобно, както в най-меките кресла. Не за първи път Джулиън се убеди, че коравите английски седла с ниска предна част не можеха да се мерят с високите и меки испански седла.

Съгледвачите се върнаха след около час. Французите и Корниш все още били в лагера, на около половин час път навътре в гората. Били заети да поправят колибите. Постовете били удвоени, което щеше да затрудни нападението. Освен това нощта обещаваше да бъде ясна и топла, което ги лишаваше от предимството да се промъкнат незабелязани под защитата на дъжда и гъстите облаци.

Джулиън смръщи чело и се огледа разтревожено. Нямаше намерение да излага на риск живота на хората си заради лично отмъщение. Затова трябваше да действат тайно и по възможност без да употребят сила.

— Сержант, вие оставате с мъжете тук. Бъдете постоянно нащрек и чакайте знак, за да ни се притечете на помощ. — После се обърна към Тамсин. — Вие и Габриел ще дойдете с мен. Ако не можем да се справим тримата, ще се откажем.