Джейн Фийдър - Теменужени очи

Джулиън много искаше да я сграбчи за раменете и да я раздруса, за да прогони подигравката от очите й. Какво право имаше тя да се съмнява в честта му!

— И ако ви дам думата си — отвърна ледено той, — ще ме придружите доброволно, така ли?

Тамсин се усмихна.

— Преди това искам да ми направите малка услуга, сър. Давам ви думата си, че ще дойда с вас. Моята дума, лорд Сейнт Симон, се дава рядко и е много ценна.

Джулиън разбра, че тя не поставя под съмнение личната му чест, а недоверието към войниците беше свързано с миналото й. Имаше твърде много неща, които не му бяха ясни, но и не беше нужно да се опитва да проникне в мислите на тази странна издънка на англичанка и испански бандит, за да изпълни поставената му задача.

— И каква ответна услуга искате, сеньорита?

Усмивката й стана по-широка, очите искряха.

— Искам еполетите на Корниш, милорд.

Габриел избухна в луд смях.

— Момиче, ти си по-хитро от всички маймуни по скалите на Гибралтар.

Тамсин се засмя тихо, без да изпуска от очи полковника.

— Е, сър? Вие имате двайсет войници, Габриел и аз ще яздим с вас. Мисля, че няма да ни е трудно да лишим французина от знаците на властта му.

Джулиън я гледаше смаяно.

— Велики боже, момиче, ние сме във война! Това не е игра, не разбирате ли?

Очите й блестяха все така ярко, устата й беше опъната в злобна усмивка, но дяволитият израз беше уличен в лъжа от упорито вирнатата брадичка и стоманения поглед.

— Знам това, полковник — проговори студено тя. Усмивката изчезна, мрачният израз на лицето и леденостуденият тон го отрезвиха. — Корниш няма да го възприеме като игра, когато ще му се наложи да се изправи пред хората си без знаците на своето офицерско достойнство.

Отмъщението беше добре измислено. Наглият, брутален Корниш заслужаваше такова унижение. Но нима Джулиън можеше да си позволи да изложи хората си на опасност заради прищевките на една отмъстителна бандитка?

Той се загледа в спокойно течащата река, докато мислите се надпреварваха в главата му. Беше обещал на Уелингтън да отведе Ла Виолет в Елвас след пет дни, за да й измъкнат желаната информация. Ако тръгнеха сега, времето щеше да му стигне. Двадесетте войници трябваше да се върнат колкото се може по-бързо, за да участват в обсадата на Бадахос. Ако сега се втурнеше да преследва Корниш, щеше да изгуби много време и може би да рискува живота на хората си. Ала ако не се съгласи, щеше да загуби Ла Виолет и за първи път в кариерата си да се върне в главната квартира с неизпълнено поръчение.

Гордостта му не допускаше това. Много просто. Момичето държеше козовете в ръката си и той нямаше друг избор, освен да стори онова, което се иска от него. Пък и като си помислеше, перспективата да надхитри отвратителния Корниш и да му изиграе такъв номер не беше неприятна. Само дето тази игричка подхождаше повече на някой млад, самоуверен лейтенант, а не на солиден полковник, едно от доверените лица на Уелингтън. Макар всички в армията да знаеха, че Джулиън Сейнт Симон вършеше някои неща по своеобразен начин и предпочиташе хитростта на тайното водене на война пред бруталната сила на бойното поле.

Вероятно Корниш и хората му все още не се бяха възстановили от снощното произшествие и не бяха напуснали лагера си край Оливенца. Значи бяха само на половин ден път от тях. Сигурно се бяха заели да поправят бараките си и да укрепят поста. Ако можеха да се справят бързо и безшумно, при бърза езда сигурно щяха да стигнат в Елвас точно след пет дни и да спазят срока, който си беше поставил.

Джулиън премисли положението няколко пъти, нахвърли някакъв план, опита се да разработи стратегията си. Най-важното беше да разделят Корниш от хората му.

— Е, добре — съгласи се най-после той и вдигна рамене. — Това е против моето убеждение, но в момента вие сте на ход, Ла Виолет. Но ако се присъедините към нас, нападението ще се извърши само под моята команда. Разбрахме ли се?

Тамсин поклати глава.

— Не, милорд полковник. Ние с Габриел действаме като свободни агенти, както правят всички партизани, когато работят съвместно с армията. Но можете да бъдете сигурен, че няма да действаме срещу вас.

Тамсин казваше истината. Партизанските отреди се съгласяваха да услужват на Уелингтън, когато сметнеха за правилно, но винаги работеха под своя команда. Вярно, тази банда се състоеше само от едно крехко момиче и огромния му телохранител, но Ла Виолет не се тревожеше от малочислената си банда.