Джейн Фийдър - Теменужени очи

— Чуй ме, Габриел, не се е случило нищо, което да не съм искала. — Тя говореше бавно и ясно, но отчаяната настойчивост не бе изчезнала от тона й.

Джулиън замръзна на мястото си. Тя познаваше палача му и се боеше от онова, което той беше в състояние да стори. Припомни си как тя бе скочила от коня му, когато я спаси от Корниш и как бе казала, че трябва да намери Габриел. Както изглеждаше, този Габриел, който и да беше той, я бе намерил.

— Ами ти тичаше прекалено бързо за човек, който желае да го хванат, малко момиче — отговори гласът, на когото беше сабята, и този глас беше пълен със съмнение. Студеното метално острие все още беше опряно в голия гръб на Джулиън.

Тамсин размишляваше отчаяно. Как да обясни нещо, което сама не разбираше?

— Всичко е много объркано, Габриел — прошепна тя и погледна мъжа в очите. — Не мога да ти го обясня, но те уверявам, че не се е случило нищо, което да не съм искала.

Мълчанието на великана продължи цяла вечност, но последвалият го гръмогласен смях я накара да въздъхне облекчено. Студеното острие на сабята се отдели от гърба на Джулиън.

— О, малко момиче! Какво ли щеше да каже Ел Барон, ако те видеше да се търкаляш в тревата като някое похотливо слугинче?

— Такива неща се случват понякога, миличка — точно това щеше да каже — отговори дръзко Тамсин. Гласът й трепереше, макар че се бе опитала да му придаде сигурност. Надяваше се, че опасността е отминала, но с Габриел човек никога не можеше да бъде сигурен.

Полковникът се отдели бавно от нея и се отдръпна настрана от дългата сабя, която сега сочеше към земята, но непосредствено до хълбока му.

Тамсин се надигна и седна.

— Много добре знаеш, че щеше да каже точно това, Габриел. После щеше да вдигне рамене и да се усмихне на Сесил.

Отново прозвуча гръмък смях.

— Добре, добре, малко момиче. Мисля, че имаш право. — Той изгледа любопитно полковник Сейнт Симон и погледът му, макар и не особено любезен, не беше и заплашителен. — Е, кой е галантният любовник, малко момиче?

— Добър въпрос. — Тамсин погледна въпросително полковника. Непосредствената опасност за живота му беше отминала, но след появата на Габриел предимството беше на нейна страна и тя реши, че си струва да опита едно малко отмъщение. — Така и не ни представиха формално един на друг. Знам само, че е полковник от армията на Уелингтън.

Джулиън се извърна настрана и бързо облече мокрото си бельо. Нямаше представа кога го бе захвърлил в пристъп на луда страст. Когато се облече, част от неловкостта му изчезна, но срамът остана. Новодошлият беше огромен мъж, със силни ръце и крака, с корави мускули, които се очертаваха под кожения жакет. Посивялата коса беше завързана на тила с кадифена панделка. Кожата на лицето му беше осеяна с малки червени венички, като при мъж, който обича чашката, светлите сиви очи гледаха остро, а зад пълните устни на широката уста се подаваха криви зъби. Двустранно наточената сабя беше дълга и тежка, но той я размахваше с лекотата на готвач, който работи с кухненския си нож.

— Ако желаете формално представяне, Виолет, бих предпочел да бъда подобаващо облечен — отговори с лек сарказъм полковник Сейнт Симон.

— Погрижи се и ти да изглеждаш прилично, малко момиче — заповяда великанът, който не изпускаше англичанина от очи. — Аз ще си поговоря с полковника, докато той се облича. — И той посочи със сабята си към мястото на брега, където бяха захвърлени дрехите на Джулиън.

Младият мъж го погледна и вдигна рамене. Вярно, той беше загубил първоначалното си предимство, но все още имаше двадесет войници, които лагеруваха само на четвърт миля оттук. Те щяха много скоро да променят ситуацията, стига само да им дадеше знак. Без да се тревожи повече, той се запъти към мястото, където беше оставил дрехите си. Закрилникът на Ла Виолет вървеше до него, сабята все още не бе прибрана в ножницата, но лицето на исполина беше безизразно, бледите очи гледаха меко.

Въпреки това Джулиън беше постоянно нащрек. Инстинктът му нашепваше, че настроението на Габриел можеше да се промени още в следващата минута.

Тамсин се облече бързо и на няколко пъти погледна въпросително към мястото, където английският полковник се обличаше, а Габриел, облегнат на близкото дърво, рисуваше някакви знаци в пясъка с върха на сабята си. Двамата разговаряха оживено.

Бяха минали много месеци, откакто за последен път се беше поддала на такъв импулсивен изблик на страст. Тя помнеше случилото се съвсем точно, защото твърде често й бяха обяснявали, че е наследила безумната дързост на майка си и че е обединила в себе си страстните натури на двамата си родители. Освен това я бяха научили да гледа на телесните чувства без излишен срам. Те бяха напълно нормални между възрастните и те им се отдаваха без задръжки и чувство на вина. Ала не й се вярваше, че Ел Барон или Сесил биха дали съгласието си за това безумно сливане. Тя нямаше право да се съюзява с неприятеля.