Джейн Фийдър - Теменужени очи

Войниците бяха врагове… нейни лични врагове. Страшните картини отново се появиха пред очите й, тя чу писъците, усети миризмата на кръвта. Баща й, изправен сред купчина обезумели войници в униформи на няколко армии, с разкривени от алчност и жестокост лица, полудели от жажда за кръв. Огромната му сабя святкаше в мрака и поваляше враговете, но те бяха безброй, хвърляха се върху него, пронизваха го с изстрелите си, а двете безпомощни фигури на хълма трепереха от ужас, защото кръвта течеше на тласъци от многобройните му рани и безстрашният Ел Барон щеше да падне всеки момент. Но той издържа учудващо дълго и успя да повали още десетки неприятели.

Сесил лежеше в сянката на едно дърво, убита от ръката на мъжа си. Малка черна дупчица насред челото й показваше мястото, където я бе улучил смъртоносният куршум. Жената на Ел Барон не биваше да стане жертва на похотта и жестокостите на дезертиралите войници. Дъщерята също щеше да умре като майка си, ако в този злокобен ден не беше отишла с Габриел на лов в планините.

Тамсин разтърси глава, за да прогони страшните картини, и след известно време успя да се овладее. Сега не беше време за гняв и тъга. След този съдбоносен ден тя стана водачка на малка банда планинци. Онези, които бяха успели да се изплъзнат от ръцете на убийците, и другите, отчаяните, които се бяха присъединили към тях, бяха готови да се бият под командата на дъщерята на Ел Барон, да помагат на партизаните, да мъчат французите и да избягват пряк контакт с англичаните. Плячката не беше особено богата, но и хората й не бяха особено придирчиви.

Всичко вървеше добре, докато онова проклето копеле Корниш не им заложи капан. Тамсин нямаше представа колко от членовете на бандата й бяха успели да се измъкнат от лапите на французите в тесния планински проход. Знаеше само, че целта на враговете беше да уловят водачката на бандата и планът им беше успял. Барона отдавна беше поверил живота и сигурността на дъщеря си в ръцете на най-верния си другар и Габриел беше постоянно да нея, за да я пази и да се бие за нея. Ала един-единствен мъж, дори такъв великан, не можеше да се противопостави на петдесет войници. Те бяха разбили малкия разбойнически отряд и мъжете се бяха разпръснали на всички страни или бяха останали да лежат в теснината.

Но случилото се беше минало и сега нямаше смисъл да го оплаква. Сега най-важното беше да извлече максимална полза от ситуацията, в която беше попаднала. Трябваше да потърси най-голямата изгода за себе си. Щеше да я потърси и да я намери.

Тамсин напъха ризата в панталона си и тръгна решително към двамата мъже. Носеше в ръка обувките и чорапите си, хладният мъх под босите й крака беше толкова приятен.

Ясните сини очи на полковника спряха върху нея и тя усети как сърцето й заби по-силно. Няма да съжалявам за случилото се, опита се да си внуши тя. Мигът на луда страст беше отминал. Той нямаше нищо общо с онова, което им предстоеше.

Джулиън закопча колана на хълбоците си. Въоръжен, той се чувстваше значително по-добре, макар че великанът продължаваше да държи сабята в ръката си, а можеше да бъде сигурен, че Габриел умее да си служи с това оръжие бързо и смъртоносно.

Момичето вървеше по брега към тях. То носеше обувките и чорапите си в ръка, сякаш се връщаше от пикник край реката. Джулиън все още не можеше да разбере какво се бе случило между тях. Гневът и наранената му гордост от начина, по който го бе надхитрила, се бяха превърнали в нещо съвсем друго. То беше нещо тъмно, много по-силно от страстта. Той бе загубил съзнанието си за реалността, бе забравил дори дълга си в тази дива бъркотия от крайници и слетите им тела.

При това бе загубил пленницата си и едва не се прости с живота си. Гневът му беше безграничен.

Много скоро бе отхвърлил мисълта да повика войниците си на помощ. Те не можеха да го чуят от това разстояние, а и със сигурност нямаше да дойдат толкова бързо, за да му помогнат в борбата с Габриел и огромния му меч. Ла Виолет обаче нямаше оръжие, Корниш се бе погрижил за това. Следователно Джулиън трябваше да се справи само с един противник.

— Момъкът се нарича полковник Джулиън Сейнт Симон — обърна се Габриел към Тамсин, която вече беше съвсем близо до тях. — Истински джентълмен, роден аристократ. — Той зачовърка с пръст зъбите си, меките му очи продължиха да оглеждат полковника с безстрастно любопитство. — Както разбрах, ти му дължиш нещо, малко момиче, но бих казал, че вече си го обезщетила.