Джейн Фийдър - Теменужени очи

При този хаплив коментар Тамсин се изчерви до корените на косите си.

— Не е това, което си мислиш, Габриел — увери го бързо тя. — Онова, което се случи горе, трябва да бъде изличено от спомените ни. То няма нищо общо с предстоящите преговори.

— Преговори? — Джулиън я изгледа въпросително. — Какво имате предвид, Виолет? О, простете, мисля, че имате и друго име. И тъй като сме решили да се представим официално… — Той се поклони подигравателно пред нея и напрежението помежду им нарасна още повече. Тялото му все още пареше от спомените за нейното, но разумът се бореше отчаяно да ги надвие. Той съзнаваше, че и с нея ставаше същото. В крайна сметка двамата бяха преживели съвместно онзи луд полет в безкрайността.

— Наричат ме Тамсин — отговори просто тя. — Ако името ми наистина ви интересува. — После небрежно вдигна рамене, но както в този жест, така и в подчертано безучастния тон на гласа й липсваше убедителност.

Името беше не по-малко загадъчно от жената, която го носеше.

— Разбира се, че ме интересува — усмихна се Джулиън и приглади жакета си. — Тамсин е име от Корнуол.

— Мама го избра. Откъде знаете, че името е от Корнуол?

— Аз също съм от там — отговори кратко Джулиън и се изненада от внезапната искра в очите й. Сякаш някой беше запалил свещ в безкрайните им дълбини.

— Наистина ли? — попита тихо тя. — Мисля, че мама произхождаше от аристократично семейство от Корнуол.

Полковникът сведе поглед. В очите му имаше бдителност, гласът му стана провлечен.

— Простете, но какво прави една аристократка от Корнуол в леглото на един испански бандит?

Габриел направи крачка към него и вдигна меча си.

— Внимавайте какво говорите, англичанино — проговори предупредително той. — Ако обиждате моята лейди, може да стане опасно.

Джулиън вдигна отбранително ръка. Не знаеше дали Габриел имаше предвид Ла Виолет, защото тя в никакъв случай не беше лейди. Но при вида на огромния меч и предупредителния тон на великана единственият изход беше отстъплението.

— Прощавайте, не исках да обидя младата дама. — Думата „дама“ беше произнесена с особено ударение. — Но въпросът ми е логичен, не намирате ли?

— Може би, но това изобщо не ви засяга, сър — отговори хладно Тамсин. — Нито един войник няма право да ми задава този въпрос. — Безизразното й лице го учуди. Тъмните виолетови очи гледаха през него. Някъде дълбоко в нея се бе появил призрак.

О, да, разбира се, след смъртта на баща си Ла Виолет беше станала главатар на разбойниците. Джулиън беше чул историята за страшната банда английски и френски дезертьори, които кръстосвали полуострова и нападали мирните села, избивали жителите им, изнасилвали и плячкосвали. Тези бандити бяха нападнали и убежището на Ел Барон.

Тъй като Габриел пристъпваше заплашително към него, Джулиън реши, че най-доброто е да смени темата.

— Говорехте за преговори, Виолет. — При дадените обстоятелства това име беше по-подходящо. Той се обърна към нея с въпросително вдигнати вежди.

— С проклетите войници не се водят преговори — заяви грубо Габриел. — Ела, малко момиче. Тъй като дължиш живота си на този човек, няма да го убия. Но сега е време да се махаме оттук.

— Не, Габриел, почакай. — Тамсин го подръпна за ръкава. — Мисля, че имам сметки за уреждане с Корниш — обясни бавно и отчетливо тя. Очите й заблестяха, устата й се изкриви. Объркването й беше изчезнало и тя отново стоеше с двата си крака на земята. Корниш беше убил поне половината от хората й, да не говорим за начина, по който се бе отнесъл с нея, и трябваше да си плати. Тя не можеше да очаква, че английският полковник и отрядът му ще се съгласят да участват в едно разбойническо нападение над французите — правилата на войната забраняваха личните сблъсъци. Но все пак можеха да й помогнат да отмъсти на Корниш.

— Английският лорд желае да разговарям с неговия главнокомандващ. Готова съм да изслушам онова, което има да ми каже Уелингтън, разбира се, без да приемам каквито и да било условия. Но за това искам ответна услуга.

Габриел мълчеше. Джулиън разбра, че този мъж нямаше право да взема решения. Той можеше да му извие врата, но когато ставаше въпрос да се дават заповеди, думата имаше Тамсин.

— За какво точно мислите? — попита предпазливо той, стараейки се гласът му да звучи безстрастно.

Тамсин вдигна рамене.

— Искам да кажа, че ще дойда с вас в Елвас само ако получа ответна услуга. Няма да обещая нищо относно разговора с Уелингтън, но искам думата ви — думата на един корнуолски джентълмен… — Тя произнесе тези думи с неприкрит сарказъм. — Искам думата ви, че няма да ме принуждавате за нищо. Ще дойда с вас по своя воля и ще си отида, когато аз реша.