Елизабет Феърчайлд - Мълчаливият ухажор

Силвия поздрави Стюарт с ослепителна усмивка.

— Наистина ли възнамерявате да си купите някой от конете ми, господин Кесълфорд? — попита тя. — Да извикам ли някое от момчетата да ви разведе наоколо?

— Мисля, че този тук ще свърши работа, мадам. — Монокълът на Стюарт бе насочен към Силвестър, а не към коня, но когато Нотли най-после успя да затвори зиналата си уста и възмутено да си поеме дъх през тънкия си като игла нос, Стюарт отново насочи вниманието си към конете. — Не мога да повярвам, че сте готова да се разделите с тях.

Очите на Силвия заблестяха. В дълбините им се таеше поглед, предназначен само за Стюарт. Сърдечен поглед на прикрито веселие, защото Силвия познаваше Стюарт твърде добре и можеше да оцени изтънчената подигравка над придружителя й.

Силвестър, който, подобно на Хоукс, ги наблюдаваше с напрегнато внимание, измъкна от джоба си вечния тефтер и малък молив.

— Има моменти, в които човек трябва да се раздели дори и с онова, което обича, господин Кесълфорд — натъртено изрече Силвия, сякаш всяка казана дума имаше съдбоносно значение.

Хоукс присви очи, когато Нотли наплюнчи молива си и започна да драска нещо в черния си тефтер.

— Трябва ли човек да се откаже от щастието, само за да изплати някакви дългове? — Стюарт сякаш се опитваше да я предизвика. Хоукс реши, че разговорът им засягаше нещо далеч по-важно от продажбата на един кон.

— Дълговете трябва да се плащат — твърдо заяви Силвия, но изявлението й, кой знае защо, прозвуча като извинение. Хоукс изведнъж осъзна с безпощадна яснота, че тия двамата говореха за отдавна платени дългове, дългове, които трагично бяха променили живота им. Дълговете бяха единствената причина, поради която Силвия се бе омъжила за дьо Вал. Бе пожертвала щастието и любовта си към Стюарт, за да изплати дълговете на семейството си. Имаше много жени в Лондон, а те се увеличаваха всеки Сезон, който мечтаеха, и които бяха добре подготвени да направят онова, което Силвия бе постигнала в живота си. А сега тя изглеждаше готова да се откаже от всичко, само и само да избегне скандала.

Най-жестокото в случая бе, че Силвия трябваше да разкрие истинските си чувства точно в деня, в който Стюарт помоли Сара да се омъжи за него. В един кратък миг Хоукс проумя значимостта на тази общоприета форма на търговия — търговията с любов, титли и пари. През по-голямата част от съзнателния си живот той самият бе възприемал женитбата по същия начин — като сделка. А сега, когато съществуваше възможност да изгуби Сара, Хоукс изпита истински ужас от тая порочна система. Защо така упорито се бе опитвал да спази едно обещание, което може би само щеше да затвърди тази подигравка с чувствата на хората? Ужасяващият факт, че не бе направил нищо, за да спре Стюарт, преди той да е помолил Сара да излезе на пазара за младоженци, не му даваше мира.

Без да се извини, без да каже нито дума, Хоукс се обърна на пета и напусна двора.

Сара плачеше. Сълзите безшумно се стичаха по бузите й и незабелязано попиваха в бродерията от брюкселска дантела, с която бе украсена роклята й, или пък се промъкваха в бамбуковата клетка, на която бе опряла буза. Папагалът на Лидия сякаш не забелязваше, че семенцата му са малко влажни и солени, нито пък се трогваше от мъката й, но госпожа Тървей, която влезе в стаята и завари Сара обляна в сълзи, се притесни.

— Да не би това непослушно създание да те е клъвнало по ръката?

— Не — приглушено отвърна Сара и прокара длан по мокрото си лице, опитвайки се да си възвърне самообладанието. — Разчитам на това малко приятелче да ме развесели с песните си и да ме спаси от меланхолията и мрачното настроение. — Храбро се опита гласът й да прозвучи весело, но едно жалостиво хълцане прекъсна последната й дума и напълно обезсмисли усилията й.

— Мила моя — започна Лидия, но точно тези две думички и искрената й загриженост предизвикаха нов порой от сълзи.

— Хайде, стига, скъпа. — Госпожа Тървей прегърна Сара и я остави да поплаче върху топлото й рамо. — Стига, миличка. Да не би тази глупава история с Джефри Гарви и новата му съпруга да те тревожи толкова много?

Сара се опита да се засмее и се отдръпна от топлата, успокояваща прегръдка на госпожа Тървей, за да си издуха, носа.

— Не, не — изрече тя, докато бършеше мокрото си лице. — Зная, че ще ме помислиш за безсърдечна, но аз вече напълно забравих за Джеф, Лидия.

— Тогава какво има, Сара? Какво те притеснява?

— Господин Кесълфорд ме помоли да се омъжа за него.