Елизабет Феърчайлд - Мълчаливият ухажор

Сара усещаше изпитателния му поглед върху лицето си.

— Изглеждате много бледа, мила моя…

Той сякаш бе решен да пробие самоконтрола, който си бе наложила с толкова усилия. Сара дори малко се ядоса на искрената му загриженост, която лесно можеше да бъде погрешно изтълкувана и възприета като далеч по-интимно чувство. Тя обаче нямаше намерение да се поддава нито на любезността му, нито на вълнението и пълния смут, които царяха в душата й. Сара преглътна лекарството, макар да бе сигурна, че то изобщо няма да облекчи страданията й, и започна да си вее с ветрилото, опитвайки се да охлади не само челото, но и чувствата си.

Гласът му беше тих, внимателен и безкрайно трогателен.

— Тази седмица бе доста изнурителна, нали?

Защо продължаваше да се обръща към нея по този начин? Защо говореше за онова, което тя най-малко искаше да обсъжда? Не виждаше ли, че е напълно неспособна да отговаря на въпросите му?

— Чувствам се малко напрегната — призна тя.

Подобно на фойерверк, готов всеки момент да избухне.

Той чудесно разбираше на какво се дължи тревогата й. Добротата, която долавяше в гласа му, мъчително опъваше и без друго опънатите й нерви. Но това е любезност, нищо повече, напомняше си тя.

— Искам да ви кажа нещо, но по-добре да го обсъдим насаме. Имате ли нещо против да ви се обадя утре сутринта?

Искаше й се да се разплаче, или да се разкрещи, да го заудря с юмруци по гърдите. Какво щеше да промени един разговор? И какво толкова имаха да обсъждат? Сърдечните й проблеми? Да не би да се опитваше да й повлияе да приеме предложението на братовчед му, точно както бяха направили това баща й и госпожа Тървей? Наистина ли е бил информиран, толкова скоро при това, за последните намерения на братовчед си?

— Утре сутринта няма да мога. Имам една среща, която трябва да спазя на всяка цена. Може би някой друг ден ще е по-удобно?

— Не. Не мисля така.

— И защо? — Опита се гласът й да прозвучи спокойно.

Той не желаеше да отстъпи.

— Надявам се да поговоря с вас преди да дадете на Стюарт окончателния си отговор.

Дъхът й сякаш заседна в гърлото й. Почувства се пълна глупачка. Разбира се, че Стюарт му е казал за предложението си. Те бяха не само братовчеди, но и най-близки приятели. Тя направи юначно усилие да се престори на весела и безгрижна.

— Вие, разбира се, отново се оказахте прав. Стюарт наистина ме помоли да се омъжа за него.

Хоукс не каза нищо. Сара усещаше изпитателния му поглед. Той се размърда и на нея й хрумна, че едва ли му е много удобно, застанал на коляно пред нея.

— Утре трябва да се срещнете с него и да му дадете отговор?

Тя притисна длан към челото си. Струваше й се, че някакъв гигантски юмрук с все сила стиска мозъка й. Изнервена от болката и въпросите му, притеснена от решението, което трябваше да вземе на следващата сутрин, тя отпусна ръка и се опита да се измъкне от разговора. Дразнеше я фактът, че той знаеше всичко, което се случваше в живота й, и в същото време сякаш бе сляп за копнежа й по него. Някакъв детински импулс я подтикна да провери размерите на безграничната му доброта. Надяваше се, че той може да прояви жестокост към нея, да й се присмее, да я нарани със сарказма си. И тогава може би щеше да й е по-лесно да понесе безразличието му.

— Изглежда, че и този път сте по-добре информиран за сърдечните ми дела от мен самата — рече тя, подплатила думите с ироничния сарказъм, който той толкова често използваше.

И двамата замълчаха. Тишината между тях тегнеше от напрежение, той стоеше на коляно и се взираше в измъченото й лице, а вратът й започваше да се схваща от болка. Искаше й се той да си тръгне. Беше станала язвителна и зла, а това никак не й харесваше.

Вечерята бе обявена. Преди още Сара да успее да се надигне, Хоукс се изправи и застана до нея, готов да й предложи ръката си.

— Мога ли да ви придружа, мила моя? — рече той, без да съзнава дори каква болка й причинява това обръщение.

Сара усети раздвижването на въздуха около нея, чу шумоленето на дрехите му и разбра, че й е подал ръката си. Тя обаче не можеше да я вземе. Твърде много несподелен копнеж имаше в кървящото й сърце, за да се измъчва допълнително и с огъня, прогарящ ръцете й при всеки негов допир. Само че просто не можеше да го заобиколи без негово съгласие, а той сякаш изобщо не възнамеряваше да й позволи да направи това. Сара стоеше до него, без да приема помощта му, с надеждата, че той ще отстъпи, но Хоукс не направи нищо подобно. Нито пък протегна ръка към нея. Сякаш усетил съпротивата й, той бавно отпусна ръка.