Елизабет Феърчайлд - Мълчаливият ухажор

В пълен контраст със Стю, Силвестър изглеждаше така, сякаш бе ресал разрошената си коса с градинското гребло. Устата му се изкривяваше от доволна усмивка всеки път, когато изпъкналите му очи случайно попадаха върху купчинката с печалбите му. Гласът му затрепери, той взе заровете и се приготви да хвърля.

— Main девет — изчурулика той като човек, обхванат от треската на хазарта. А после бързо хвърли още веднъж, сякаш се боеше, че късметът му може да избяга от него.

Тълпата още веднъж отрази резултата с развълнувано шушукане.

— Спечели. Копелето спечели отново. — Мортимър Сейлс, с разширени от тревога очи, бе успял да се промъкне през тълпата и дръпна Хоукс за ръкава.

— Можеш ли да спреш тази лудост? — прошепна той. — Цяла вечер играе и няма изгледи да спре, преди да е изгубил и последното си пени.

Хоукс отведе Морти настрана от масата, а заровете отново отидоха в ръцете на Стюарт. Брет Престън, заедно с двамата коняри на Силвия от двете му страни, учтиво останаха по местата си.

— Казвай бързо, защото той продължава да губи дори и сега, докато разговаряме. Братовчед ми пил ли е прекалено много тази вечер?

— Не — увери го Мортимър, който непрекъснато местеше поглед от Хоукс към тълпата и обратно. — Нито капка.

— Main — чуха те. — Седем.

— Той сам ли реши да дойде да играе тук?

— Изрично настоя за това — рече Морти и премигна, когато Силвестър започна да грачи зад тях. — Отново Crabs.

— Каза, че знаел, че този често идва тук. — Той посочи Нотли.

Хоукс кимна.

— В такъв случай, Стю е търсел Нотли.

— Да, за жалост.

— А заровете? Възможно ли е Нотли да го мами?

— Фалшиви зарове? Не може да бъде. Това са заровете на Стюарт. Той ги донесе със себе си и настоя да играят с тях.

Хоукс отново погледна черните тефтери.

— Каза ли ти защо иска да играе с Нотли?

Мортимър въздъхна.

— Ами, през цялото време ми повтаряше, че най-после е решил какво трябва да прави с парите си, но думите му ми изглеждаха напълно безсмислени.

— Какво точно ти каза? — поиска да узнае Хоукс. — Спомняш ли си?

Мортимър кимна и присви устни.

— Каза, че възнамерявал да откупи част от миналото заради един стар приятел. И представа си нямам какво означава това.

— Ясно — рече Хоукс. Разбираше всичко с безпощадна яснота. Стю бе готов да рискува всичко, което притежава, за да откупи част от миналото на Силвия.

— Ха! Вече спечелих всичко, което можеш да ми предложиш — изписка Силвестър и разрови жетоните си.

Сякаш почувствал присъствието на братовчед си, Стюарт вдигна сините си очи и за миг се втренчи в Хоукс. После спокойно вдигна монокъла си и царствено му кимна с глава. Очите му изглеждаха необичайно тъмни и бездънни и нещо в израза им напомни на Хоукс за нощта, в която Силвия им бе казала, че възнамерява да се омъжи за дьо Вал. Струпалите се зяпачи направиха път на Хоукс, който се приближи до масата.

— Играеш много опасна игра, Стю — заговори той с измамно мек глас и огледа масата. — Той наистина ли спечели всичко?

Сините очи на Стюарт изглеждаха воднисти зад монокъла му.

— Нищо подобно — рече невъзмутимо. — Все още имам един жетон, с който да спечеля.

— Един жетон? — презрително се изсмя Нотли, съсредоточил цялото си внимание върху събирането на новопридобитите си богатства. — Оставям ти го, Кесълфорд. Не искам да се говори, че съм те обрал до шушка.

— Какво благородство, Нотли! Ти възвръщаш вярата ми в човечеството — ласкаво измърка Хоукс, но в гласа му се долавяше заплаха, а очите му хищно блестяха.

Нотли вдигна поглед към него. Веселата му усмивка бързо помръкна. Близко разположените му очи се присвиха зад очилата.

Хоукс внимателно се отмести, за да може Силвестър да види Брет, който стоеше зад него, заедно с двете момчета от конюшнята, които бяха довели със себе си.

— Човек би си помислил, Нотли, че дори и ти се безпокоиш от онова, което клюкарите разпространяват за теб — бавно изрече Хоукс.

През тълпата зяпачи премина вълна на сдържано веселие. Силвестър се славеше с репутацията си на клюкар и сплетник.

Кръвта се отцеди от лицето на Силвестър.

— Грешиш! — злобно излая той. Очите му се отместиха от двамата коняри. На лицето му се изписа войнствено изражение.

Сред тълпата имаше хора, които бяха забелязали посоката, в която Нотли бе отправил обезумелите си погледи и макар да не знаеха все още кой е причината за безпокойството му, те шепнешком започнаха да си разменят хипотези и предположения, които се понесоха като тих ветрец из стаята.