Елизабет Феърчайлд - Мълчаливият ухажор

Само че Сара бе изненадана, защото дълбоко в сърцето си се бе надявала, че баща й греши. Силно притисна пръсти към дръжката на розата и се убоде на един трън. Болката от убождането бе нищо в сравнение с мъката, сграбчила сърцето й, когато всичките й надежди се сгромолясаха. Тя прехапа долната си устна, за да не се разплаче.

— Преди малко разговарях с баща ви — замислено рече Стюарт. — Той не възразява срещу намеренията ми да се обърна към вас и да ви призная чувствата си.

Сара пусна розата върху отворените, страници на книгата и започна да гали кадифено-меките листенца, а после, разсеяно, започна да ги къса едно по едно. Не искаше да повярва, че Стюарт й прави предложение за женитба. Да признае това, означаваше да признае пред себе си, че ще се омъжи за Красавеца, а не за Звяра.

Не можеше обаче да накара Стюарт да замълчи, не можеше да накъса думите му така, както късаше листенцата. Розата се изрони в скута й и цветето сякаш изведнъж се превърна в купчина бледорозови сълзи. Стюарт продължаваше да говори, а онова, което казваше, наистина звучеше като предложение за женитба.

— Баща ви дори стигна до там, че ме увери, че ще бъде изключително доволен да ме нарече свой син… — каза той, — ако вие решите, че идеята ви харесва.

Сара преустанови методичното унищожение на розата.

— Идея, господин Кесълфорд? — Не можеше да повярва в целта на посещението му, докато не го чуеше да изрича молбата си.

Стюарт поразхлаби шалчето си и продължи колебливо.

— Ще ми направите ли голямата чест, госпожице Линдъл, да приемете ръката ми и да се омъжите за мен?

Говореше тихо и плавно протегна споменатата ръка, която леко докосна нейната. Сара бе шокирана да установи, че ръката му не само трепереше, ами цялата бе овлажняла от пот. Тя стоеше като вкаменена. Припомни си хладната учтивост, с която Стюарт бе поел ръката й, когато ги запознаваха, припомни си целувката му, която бе образец за аристократична изтънченост. Ръката й леко покри неговата, като по пътя си нервно разпиля листенцата на розата. Беше трогната от силното му вълнение, което, според нея, се дължеше на дълбоките му чувства.

Сякаш притеснен от лепкавата си, потна ръка, Стюарт побърза да я отдръпне от нейната.

— Скъпи господин Кесълфорд… — Тя беше едновременно разстроена и развълнувана. Изобщо не знаеше какво се очаква от нея в момент като този. — Вашето предложение е голяма чест за мен. Сърцето ми, всъщност умът ми, е напълно зашеметен и объркан от огромната важност на въпроса ви…

Той я прекъсна, изправи се рязко и се зае да изтупва колената на панталоните си.

— Не се чувствайте задължена да ми отговорите веднага — рече той. — Аз нито ви моля, нито пък очаквам отговор още в този момент.

Тя знаеше, че той се вглежда в безжизнените й очи, опитвайки се да отгатне какъв би бил отговорът й.

— Аз само ви моля да обмислите предложението. Изпълнен съм с желанието да ви видя щастлива и подсигурена. А в момента разполагам и със средствата да изпълня това желание. И смирено ви предлагам — той сякаш не искаше отново да споменава ръката си — моите уважения и дълбоките ми чувства към вас.

Гласът на Сара започна да трепери. Тя се надяваше той да не разбере, че тя трепери не от радост, а от отчаяние.

— Вие сте много мил, Стюарт.

— Нищо подобно — възрази той. — Осъзнавам, че въпросът ми идва твърде скоро след мъчителния момент, в който всичките ви планове за бъдещето бяха провалени изведнъж. Това може да се окаже един компромис…

Точно думата компромис я накара да се въздържи и да не отхвърли молбата му веднага. Не беше ли по-добре да направи компромис, вместо да се обрече на цял един живот в самота? Не знаеше отговора на този въпрос. Не можеше да вземе решение, преди да помисли внимателно.

— Може би ще ми направите честта да се срещнете с мен на същото това място утре. Дотогава ще съм решила — рече тя, надявайки се, че в този кратък срок ще успее да подреди обърканите си мисли.

Той тракна с токовете на ботушите си.

— До утре тогава, госпожице Линдъл. Сега ви оставям и се надявам на положителен отговор.

След като той си замина, Сара остана да седи в тъжната, натрапчива тишина, която атакуваше ушите й като силен, непоносим шум. Хрумна й, че Стюарт нито веднъж не й бе казал, че я обича. Тя въздъхна и стана от пейката. Увехналите розови листенца, като разпилени мечти, паднаха от скута й.

Хоукс се взираше в Стюарт, който се приближаваше към портата на старите частни конюшни, който покойният барон дьо Вал бе обединил в едно огромно имение. Хоукс бе сигурен, че Стюарт се връща от срещата си със Сара и искаше да разбере как е било посрещнато предложението на братовчед му, без да го попита направо. Братовчед му не приличаше на човек, който току-що е получил положителен отговор. Нито в стойката, нито в изражението на лицето му се четеше гордост от постигнатото завоевание. В сърцето на Хоукс се надигна плаха надежда — лека като въздушен мехур и също толкова крехка и чуплива. Стюарт не изглеждаше особено радостен и въодушевен, но изражението му не издаваше и прекалено униние. Не приличаше на отчаян страдалец, с разбити мечти и отхвърлени надежди. Вместо това, Стюарт имаше замаяното изражение на сомнамбул, вървеше със спокойната, завеяна походка на пациент, който е взел лауданум, за да облекчи зъбобола си. Хоукс бе наблюдавал този унесен поглед у боксьори, претърпели твърде много удари по главата — очите им винаги изглеждаха мътни и нефокусирани.