Джеймс Чейс - Дванайсет жълти и една жена

Часовникът долу глухо започна да отмерва десет и той се размърда неспокойно. При осмия удар отвори очи и изръмжа. Още чувстваше умора и главата леко го наболяваше. Едва долови слънчевата светлина и пак затвори очи. После, когато мозъкът му се бореше да се освободи от съня, той усети някаква тежест в долния край на леглото и аромат във въздуха. Глори се изкиска. Той я погледна полупримижал и полусъбудените му сетива му казаха, че е много хубава. Беше се облегнала на таблата на леглото, дългите й крака бяха присвити към тялото, а пръстите й бяха преплетени на коленете. Брадичката й беше подпряна във вдлъбнатината между коленете, а очите й гледаха към Фенър весело.

— Когато спиш, изглеждаш мил и хубав — каза му тя. — Не е ли чудесно?

Фенър се изправи с мъка в седнало положение. Прокара ръка през косата си. Чувстваше се ужасно.

— Имаш ли нещо против да си отидеш? Когато ми потрябваш, ще те извикам. По принцип не обичам непознати жени в спалнята си. Старомоден съм и лесно се шокирам.

Глори се изкиска.

— Ти си готин — каза му тя простичко.

Фенър изпъшка. Сега, когато седеше, главоболът беше нетърпим.

— Отивай си — каза той. — Чупката! Марш!

Глори разпери ръце широко. Невероятно сините й очи искряха.

— Не ме ли харесваш? Не мислиш ли, че съм чудесна? — попита тя.

Фенър каза с раздразнение:

— Няма ли да се махнеш?

Глори слезе от леглото. Беше смешна с неговата пижама. Висеше по нея като торба.

— Приличаш на нещо, което котката е домъкнала от улицата. Защо не отидеш да се облечеш, после можем да закусим и пак да си поприказваме?

Глори се изкиска и започна да танцува из стаята. Фенър си помисли, че това е най-красивата поквара, която някога е виждал.

Тя се засмя.

— Не може да не ме харесваш — каза му.

Фенър се подпря на лакът.

— Върви си — каза той сериозно. — Точно сега не искам да ме безпокоят.

— Наистина ли искаш да си отида? — съмнението пропълзя на лицето й бавно, като голям облак, закриващ луната.

Приближи се до леглото седна близо до него.

Фенър кимна.

— Обирай си крушите, сестро. Ще се видим по-късно.

За миг му се стори, че смята да го удари. Но тя стана и излезе от стаята, като остави вратата отворена. Фенър стана и я затвори с ритник, после влезе в банята. „Какво чудесно начало на деня“ — помисли си той.

След душа се почувства по-добре и позвъни за кафе. Когато келнерът го донесе, той беше облечен. Две чаши го оправиха и той се запъти към стаята на Глори. Тя се беше облекла. Черната й вечерна рокля беше някак си не на място в слънчевата светлина. Тя стоеше до прозореца и гледаше към улицата.

Фенър влезе и внимателно затвори вратата след себе си.

— Какво ще правиш сега? — попита я той.

Глори се обърна и му се усмихна. Беше доста впечатляваща гледка. Очите й бяха широко отворени, искрени, добронамерени.

— Какво мога да направя?

Той се облегна на стената и я изгледа замислено. Най-накрая каза:

— Трудно ми е да те разбера. Мислех, че ще си имам много неприятности с теб. Сега виждам, че не съм бил прав.

Тя се обърна с гръб към прозореца.

— Още мисля, че си готин. — И добави: — Мисля, че ще си падна по теб.

Погледът на Фенър се плъзна покрай нея и се спря на улицата. Черната лимузина беше там. Беше я виждал и преди. Когато тръгна напред, през засенчения с перденце прозорец се показа мъжка ръка. Слънчевата светлина се отрази в един пистолет. Тази мигновена гледка го парализира, забави го със секунда. Чу приглушеното пукване и Глори изпищя. Не силно. Изпищя тихо, дрезгаво. После падна на колене. Преди Фенър да успее да направи каквото и да било, тя се отпусна на пода.

Лимузината се отдалечи бързо. Всичко стана за миг и никой на улицата не изглеждаше да е забелязал какво е станало. Фенър се наведе през прозореца и видя как колата завива зад ъгъла и изчезва.

Върна се бързо назад и коленичи. Докато обръщаше Глори, дясната му ръка попадна на мокро петно, съвсем малко над хълбока й. Беше силно пребледняла, но дишаше. Фенър взе една възглавничка от близкия стол и я мушна под главата й. След това изтича в банята. Напълни един леген с вода и извади малката чантичка за оказване на първа помощ, която винаги носене със себе си.

Когато прекоси стаята, тя го наблюдаваше с разширени от страх очи. Попита го:

— Нищо не мога да почувствам. Лошо ли съм ранена?

Фенър коленичи.

— Успокой се. Ще погледнем и ще видим.

Отвори чантичката и извади скалпел.

— Роклята ти ще трябва да отиде — каза той и внимателно разряза коприната.