Джеймс Чейс - Дванайсет жълти и една жена

— Този катер ще ни настигне — каза той на Райгър.

Райгър изкрещя на негъра в машинното и той му подаде автомат „Томсън“. Райгър го даде на Фенър и се наведе да поеме още един.

— Отиди до левия борд. Не спирай да стреляш — каза Райгър и залегна.

Фенър също залегна. Изстреля два откоса, като внимаваше куршумите да отиват високо над катера. Почти веднага след него изтрака и автоматът на Райгър. Дори и от мястото си, Фенър успя да види треските, които се разхвърчаха от носа на приближаващия се катер.

Отговориха на стрелбата им и Фенър наведе глава. Виждаше дългите жълти пламъци и чуваше ударите на куршумите в борда. Огънят беше толкова силен, че нито той, нито Райгър можеха да се надигнат и да отговорят.

Милър, прикрит в рубката, изкрещя:

— Направете нещо! След няколко секунди ще ни спипат!

Райгър погледна иззад прикритието си, видя, че катера е на около шест фута от тях и пак се скри, защото отново се разхвърчаха трески.

Фенър се обърна. Видя залегналия Райгър. Той изкрещя:

— Сега ще те заболят ушите — и хвърли в катера малък объл предмет.

Последваха ослепителен блясък и силна експлозия. Веднага след това катерът се наклони на една страна.

— Поддържай скоростта! — извика Райгър на Милър и седна, за да може да гледа как катерът се обвива в пламъци.

Допълзя до Фенър и му каза:

— За първи път правим този трик. Карлос е умен човек. Ако не бяхме взели с нас тази лимонка, сега рибите щяха да похапват китайци, а ние щяхме да сме били път на вятъра.

Фенър изсумтя. Не можеше да отдели поглед от горящия катер, който вече се превръщаше в червен отблясък. Изправи се бавно на крака. Райгър вече беше отишъл към носа. Посочи му малка зелена светлинка, която мигаше в далечината. Милър леко зави.

— Това е човекът, който ще получи стоката — извика Райгър. — Отървахме се.

Фенър гледаше как зелената светлина се приближава. Знаеше, че е крайно време да започне да действа. Достатъчно си беше играл с Карлос.

Фенър се прибра в хотела си малко след два часа сутринта. Още преди да запали лампата, вече знаеше, че в стаята му има някой. Не чу нищо, но беше сигурен, че не е сам. Влезе вътре, като се чувстваше неприятно изложен на показ в осветените очертания на вратата. Във въздуха имаше нещо — аромат. Бръкна под сакото си и извади пистолета, после посегна към електрическия ключ и запали лампата.

Женските дрехи в долния край на леглото уловиха погледа му. Черна рокля, купчина дантели, черни обувки.

Глори Лидлър се изправи в леглото. Двете й голи ръце се показваха над чаршафа и здраво го притискаха към гърдите й. Когато видя кой е, тя отново легна и оправи златисточервената си коса върху неговата възглавница.

Фенър прибра пистолета. Сега си мислеше само, че е уморен, и че ще трябва да махне чаршафите, когато тя си отиде. Не му допадаше мисълта да спи в същите.

Глори му се усмихна сънливо.

Фенър отиде до лампиона, запали го и угаси голямата лампа. Светлината беше по-мека, но осветяваше пода ярко. На килима видя две червени петънца, които преди не бяха там. Погледна ги по-внимателно, после и обувките й. И на тях имаше червени петна, сякаш беше стъпвала върху нещо. Не можеше да бъде сигурен, без да ги вдигне. Почти не се съмняваше, че са от кръв, но беше рано тя да забележи, че е разбрал.

— Защо си дошла тук? — попита Фенър.

— Заради теб. Каза, че си в „Хауърт“ и че искаш да говориш с мен. Дойдох, но те нямаше. Омръзна ми да чакам, така че си легнах. Реших, че тази нощ няма да се прибереш.

— Кога дойде тук?

— Как така „кога“? — сивкавите й очи станаха леко студени.

— В колко часа?

— В девет. Чаках до единадесет и после си легнах.

— Някой видя ли, че идваш насам?

Тя поклати глава. На Фенър му се стори, че леко пребледнява. Размърда се неспокойно в леглото. Той виждаше очертанията на краката й под тънкия чаршаф. Голяма част от дързостта й си беше отишла.

— Напомняш ми полицай, който задава гадни въпроси — каза тя.

Фенър се усмихна мрачно.

— Само те пробвам — каза й той. — Нямаш кой знае какво алиби, нали?

Глори се надигна.

— Какво? Какво каза?

Фенър поклати глава.

— Скрий се под чаршафа. Вече си голямо момиче и не може да се показваш така.

Тя придърпа чаршафа, но остана седнала.

— Какво искаш да кажеш с това „алиби“?

Той се наведе и вдигна едната й обувка. Разгледа я внимателно. Подметката беше покрита със засъхнала кръв. Хвърли я в скута й. Тя нададе тих прегракнал писък и я хвърли настрана. След това легна, прикри лицето си с ръце и започна да плаче.