Джеймс Чейс - Дванайсет жълти и една жена

— Погледни това.

Тя го прочете с безизразно лице, после каза:

— Нямам представа. Кой е Пио? Кой е Нулън?

Фенър отиде до масичката, взе топ хартия за писма и химикалка и й ги подаде.

— Препиши го.

Тя понечи да се надигне, но той я спря:

— Чакай! — И отиде до гардероба, взе горнището на пижамата си и го хвърли върху нея. След това влезе в банята и изчака няколко секунди. Когато излезе, тя беше с пижамата и навиваше ръкавите й.

— Защо искаш да го препиша? — попита тя.

— Препиши го! — Каза й го строго.

Тя започна да драска по хартията и след малко му подаде резултата. Той сравни почерците. Нямаха нищо общо помежду си. Остави листата върху масата и се заразхожда бавно нагоре-надолу из стаята. Тя го гледаше нервно.

— Ти имаш сестра, нали? — попита той накрая.

Тя се поколеба, после отговори:

— Да. Но не сме се виждали от много време.

— Колко много? Защо не сте се виждали?

— Четири или пет години, не помня точно. Мериан и аз не се разбирахме много добре. Тя ми даваше напътствия как да живея. Не се карахме, но тя непрекъснато ми даваше напътствия. Така че когато татко умря, ние се разделихме.

— Лъжеш — каза Фенър полека. — Ако не сте се виждали от толкова много време, защо ще й е да идва при мен да вдига пушилка, че сестра й е изчезнала?

На бузите на Глори се появиха две малки червени петънца.

— Не знаех, че е идвала при теб. А и кой си ти, в края на краищата?

— Няма значение кой съм. Кога видя Мериан за последен път?

Глори се нацупи.

— Бях в Ню Йорк с Хари. Срещнахме се случайно. Беше преди около две седмици. Ние бяхме тръгнали на разходка. Мериан ми каза да отида в нейния хотел. Съгласих се, защото тя много настояваше. Но бях с Хари, а тя не можеше да го търпи, така че й се измъкнах и се върнах във Флорида.

Фенър се приближи и седна на леглото.

— Или ми разказваш купчина лъжи — каза той, — или в цялата история има нещо, което не знам.

Глори поклати глава отрицателно.

— Не лъжа — каза тя. — Откъде-накъде?

— Слушай, споменавала ли си пред сестра си нещо за дванадесет китайци?

— Дванадесет китайци? Откъде-накъде?

— Престани да повтаряш „откъде-накъде“ — каза Фенър ядосано. — Объркваш ме!

Доколкото можеше да прецени, сега, след като беше срещнал това момиче, не беше стигнал по-далеч, отколкото беше в началото. Помисли малко, после попита:

— Защо Лидлър? Защо не Дейли?

— Лидлър съм по мъж — отвърна Глори. — Разведох се преди една година.

Фенър изсумтя:

— Къде е мъжът ти?

Тя поклати глава.

— Не знам. Защо?

Фенър не отговори. Вместо това каза:

— Сестра ти беше убита миналата седмица в една къща в Бруклин.

Последва дълга пауза.

— Не вярвам — каза най-накрая Глори.

Очите й се местеха нагоре-надолу по лицето му. Той вдигна рамене.

— Не е необходимо да вярваш. Но че беше убита, беше. Хареса ми това момиче. Дойде при мен за помощ. Не ми хареса начинът, по който свърши, така че си обещах да подредя този, който я е убил.

Тя хвана ръкава на сакото му. Започна да го усуква и разтърсва.

— Мериан е мъртва?! И си седнал тук да ми го казваш по този начин? Нямаш ли капчица жалост към мен? Мериан… Мериан…

Фенър улови китката й и освободи ръкава си.

— Зарежи това — каза й той. — Не умееш да се преструваш. Не даваш пет пари за това, което се е случило с Мериан.

Глори го изгледа и после се изкиска. Сложи ръка върху устата си и придоби стреснат вид.

— Не трябваше да правя това — каза тя. — Представи си само! Мериан убита!

Тя се обърна в леглото и зарови лице във възглавницата. Раменете й се затресоха от смях.

На Фенър внезапно му хрумна нещо. Той я хвана за тила, натисна лицето й във възглавницата, а с другата си ръка дръпна надолу чаршафа. Без да я пуска, той вдигна горнището на пижамата над раменете й и внимателно огледа гърба й. След това спусна пижамата, вдигна чаршафа и стана.

Глори се обърна със светнали очи.

— Защо? Защо направи това?

— Знаеш ли, че целия гръб на сестра ти беше насинен?

— Ти знаеш всичко, нали? — Тя започна да плаче.

Когато Фенър видя сълзите, стичащи се от очите й, отиде до прозореца. Почувства се ужасно уморен. Изведнъж й каза:

— Утре ще поговорим повече — и тръгна към вратата.

Риданията й го последваха надолу по стълбите. „Ако нещо не се случи скоро, ще полудея“ — помисли си той и се запъти към рецепцията, за да си вземе друга стая.

Ярката слънчева светлина се промушваше през щорите и хвърляше сенки като от затворнически решетки върху леглото му.