Джеймс Чейс - Дванайсет жълти и една жена

Фенър отвори едното си око, когато Пола Доулън показа най-напред една елегантна къдрица, а после цялата си пухкава глава иззад вратата на кабинета му. Той я изгледа вяло, после се намести по-удобно. Големите му крака се подпряха на бялата попивателна върху писалището, а въртящият се стол се наклони опасно назад под ъгъл от 45 градуса.

— Бягай, омайнице, ще си поиграя с теб по-късно. Сега точно мисля — каза той сънливо.

Няколкото останали къдрици се промушиха през полуотворената врата и Пола дойде до бюрото.

— Събуди се, Морфей — каза тя, — имаш клиент.

Фенър простена.

— Кажи му да си върви. Кажи му, че вече не работя. От време на време трябва и да подремвам, нали?

— А леглото за какво ти служи? — попита Пола нетърпеливо.

— Не задавай такива въпроси — промърмори Фенър и се намести още по-удобно в стола.

— Съвземи се, Дейв! — Тя го умоляваше. — Навън чака истинско цвете на страстта и изглежда е насъбрало цял товар мъка, която иска да сподели с теб.

Фенър отново отвори окото си.

— Как изглежда? — попита той. — Може би събира помощи за някоя благотворителна организация. Пола седна на ръба на бюрото.

— Понякога се чудя защо държиш тази фирма на вратата си. Не искаш ли да работиш?

Фенър поклати глава.

— Не, ако може. Сега имаме мангизи, нали? Хайде да си почиваме.

— Отминаваш нещо наистина добро. Но щом така си решил… — Пола се смъкна от бюрото.

— Ей, чакай малко — Фенър се изправи и дръпна шапката от очите си. — Наистина ли е цвете на страстта? Пола кимна.

— Според мен има сериозни неприятности, Дейв.

— Добре, добре, нека влезе.

Пола отвори вратата и каза:

— Заповядайте, моля.

— Благодаря ви — чу се глас и в кабинета му влезе млада жена.

Тя мина бавно покрай Пола и изгледа Фенър с големи, синкави като дим, очи.

Беше една идея по-висока от средното, гъвкава и стройна. Краката й бяха дълги, дланите и стъпалата — тесни, а тялото — много изправено. Косата, навита под спретнатата шапчица, беше гарвановочерна. Носеше строг костюм, състоящ се от сако и пола, и изглеждаше много млада и много уплашена.

Пола й се усмихна окуражително, излезе навън и затвори вратата след себе си.

Фенър свали крака от писалището и се изправи.

— Седнете и ми кажете какво мога да направя за вас. — Той посочи креслото до бюрото.

Тя поклати глава.

— Предпочитам да остана права. Предполагам, че няма да остана тук дълго. — Каза го на един дъх. Фенър отново седна.

— Можете да правите каквото си пожелаете — каза й той успокояващо. — Тук всеки се чувства като у дома си.

Гледаха се изпитателно в продължение на една дълга минута и после Фенър каза:

— Все пак по-добре е да седнете. Имате да ми кажете доста неща, а изглеждате уморена.

Той забеляза, че не е уплашена от него. Беше уплашена от нещо, което той още не знаеше. Очите й бяха неспокойни и едрогърдото й тяло беше напрегнато — сякаш всеки момент тя щеше да се втурне към вратата.

Дамата поклати глава още веднъж.

— Искам да намерите сестра ми — каза все така бързо тя. — Толкова се тревожа за нея. Колко ще струва? Искам да кажа, какъв е хонорарът ви?

Фенър присви очи към мастилницата до ръката си.

— Хайде, не се тревожете толкова за хонорара ми. Просто се успокойте и ми разкажете всичко. Най-напред ми обяснете коя сте?

Телефонът до лакътя му издрънча. Момичето се стресна. Направи две крачки встрани от апарата. Очите му станаха облачни и големи.

Фенър се ухили.

— И аз съм така — каза той тихо и придърпа телефона към себе си. Стряскам се като заек, когато заспя и звънецът зазвъни.

Тя стоеше много напрегната до вратата и го наблюдаваше.

Фенър каза:

— Извинете ме за момент — и вдигна слушалката. — Да?

Линията пращеше силно. После се чу много напевен мъжки глас:

— Фенър?

— Да.

— Фенър, всеки момент при теб ще се появи едно момиче. Искам да го задържиш докато дойда. Тръгвам веднага. Разбираш ли ме?

Погледът на Фенър се спря върху момичето и той се усмихна окуражително.

— Не разбирам — каза в слушалката.

— Добре, разбери само това. Ще дойде едно момиче и ще ти разкаже някаква история за изчезналата си сестра. Задръж я докато дойда. Тя страда от мании. Вчера излезе от лудницата и знам, че се е запътила към кантората ти. Само я задръж докато дойда.

Фенър смъкна шапката до върха на носа си.

— Кой, по дяволите, си ти?