Джеймс Чейс - Дванайсет жълти и една жена

— Какво общо има това?

— Като се приберем в кантората, миличка, най-напред ще приложа върху нея някои средства, които ще те държат изправена поне две седмици, след като свърша. И слушай внимателно — повече нито дума за Линдзи и дъщеря му. Това не ме интересува, не ме е интересувало и никога няма да ме интересува. Имам си достатъчно грижи на главата, които ми стигат за цял живот.

— Имайки предвид големината на главата ти, не съм никак изненадана — отвърна Пола хладно и го последва навън.

Когато стигнаха в кантората, Фенър отиде веднага до бюрото си и седна. Запали цигара и извика на Пола:

— Ела тук, омайнице!

Пола се вмъкна през вратата и седна до лакътя му с приготвен за писане молив и бележник. Фенър поклати глава.

— Няма да диктувам — каза й той. — Искам да ми правиш компания.

Тя отпусна ръце в скута си.

— О’кей, ще ти бъда душеприказчица.

Фенър се замисли.

— Може би ще разбера нещо, ако дам на ченгетата да проследят тези пари. Ако го направя, ще трябва да им кажа всичко. Гросет се тревожи заради китаеца. Ще ме държи под око. Каквото и да направя, ще бъде споделено с това умно момче.

— А защо не? Той може и да намери момичето, ако му дадеш възможност.

Фенър поклати глава.

— Това са само предположения. Нещо ми подсказва, че е най-добре ченгетата да стоят настрана от тази работа.

Пола погледна часовника. Наближаваше пет.

— Имам малко работа — каза тя. — Точно сега не можеш да стигнеш до никъде.

— Стой тук, стой тук — спря я Фенър с раздразнение. — Не ти ли плащам заплата?

Пола се разположи по-удобно. Знаеше, че когато се държи така, е по-добре да го остави да прави каквото си знае.

— Ако тази дама не ми се обади, не мога да направя нищо по нейния случай. Нямам следа, по която да тръгна. Не знам коя е. Знам само, че има сестра, която се интересува от дванадесет китайци. Ако умрелият е бил от тях, сега може да се интересува само от единадесет. Защо ми даде толкова много мангизи и след това духна?

— Може би е видяла някой познат и се е уплашила, изгубила е разсъдъка си — вметна Пола внимателно.

Фенър премисли думите й.

— Ти видя ли някой, който би могъл да я подплаши? Пола поклати глава. — Имаш представа какво представлява фоайето на „Балтимор“ по това време на деня.

— Това е идея. — Фенър се изправи и закрачи напред-назад по килима с весели шарки. — Ако е станало така, тогава ще трябва да седим край този телефон докато ни се обади. Може и да не позвъни, но ако го направи, искам да знам по най-бързия начин.

Пола простена.

— Да, мисля, че е най-добре да прескочиш до вкъщи, да си вземеш едно-друго и да се върнеш тук. Можеш да спиш на креслото.

Пола се изправи.

— А ти ще си идеш у вас и ще си спинкаш в хубавото топло легълце, така ли да те разбирам?

— Няма значение какво ще правя аз. Ще ти съобщя къде можеш да ме намериш.

Пола си сложи шапката и облече палтото си.

— Ако онези от долната кантора научат, че спя тук, ще започнат да си мислят разни неща.

— Няма нищо страшно. Знаят че съм чешит и няма да се разрази скандал.

Пола излезе и затвори вратата след себе си с твърдо щракване. Фенър се ухили и грабна телефонната слушалка. Набра номер.

— Кабинета на областния прокурор? Дайте ми Гросет. Кажете му, че го търси Фенър.

Гросет се обади след порой пукания и шум.

— Фенър? Здравей. Променил си решението си и искаш да говориш?

Фенър се ухили в слушалката.

— Не още, приятел — каза той. — Искам ти да ми поговориш малко. Този жълт, дето сте го намерили да се въргаля някъде тук, имаше ли нещо по него, което да е от някаква полза?

Гросет се засмя.

— Боже мили! Фенър, ама ти наистина имаш дебели нерви. Не очакваш, че ще ти давам информация, нали?

Фенър отговори вече сериозно:

— Слушай, Гросет. Този случай още не е започнал да се разплита. Нещо ми подсказва, че когато се разплете, някой ще закрещи „помощ, убийство“. Искам да го спра това, преди да е започнало.

— Предупреждавам те, Фенър, ако криеш нещо важно от мен, няма да ти се размине никак лесно. Ако се случи нещо, което съм можел да предотвратя и разбера, че си знаел за него, ще те настъпя много лошо.

Фенър се раздвижи в стола си.

— Зарежи тая песен, дебела главо — отговори той нетърпеливо. — Знаеш много добре, че имам право да пазя тайните на клиента си. Ако искаш да си играем на топка заедно, сега ми дай каквото ми трябва, а аз ще ти го върна с лихвите, когато видя, че неприятностите започват истински. Какво ще кажеш?