Джеймс Чейс - Дванайсет жълти и една жена

Фенър изсумтя.

— Точно сега съм зает, приятел — отговори той. — Намини в кантората ми по някое време утре. Когато ме няма.

Гросет посочи със съжаление двете големи цивилни ченгета, застанали вдясно, до изхода.

— Можем да разговаряме тук. Или в кабинета ми — добави той с официален тон.

Фенър се ухили.

— Отвличане? О’кей, да говорим тук и по-бързо.

Пола каза:

— Забравих нещо. Веднага се връщам.

Остави го и се върна в бара. Линдзи още беше там. Тя седна до него.

— Не бива да смятате, че мистър Фенър умишлено се държи нелюбезно — каза тя тихо. — Занимава се с един случай, който го безпокои. Понякога става такъв, но това не означава нищо.

Линдзи изправи главата си и я погледна.

— Предполагам, не трябваше да го моля. Но дъщеря ми означава твърде много за мен. — В гласа му имаше отчаяние.

Пола отвори чантата си и извади отвътре плосък бележник.

— Дайте ми фактите — каза тя. — Не мога да ви обещая нищо, но може би ще успея да го убедя. В натъжените очи просветна лъч надежда.

— Това мога да направя. Какви факти искате?

Навън във фоайето, Фенър последва Гросет до един тих ъгъл и двамата седнаха. Беше нащрек и изпълнен с недоверие.

Гросет беше загладен, дори малко прекалено загладен. Той отвори с щракване тънка златна табакера и я поднесе към Фенър. След това запали цигарите със златна запалка.

— Добре си живеят тези като вас — отбеляза Фенър сухо.

— Не мисля, че сме се срещали досега — отвърна Гросет и кръстоса крака, показвайки чорапите си на бели и черни квадратчета. — Проверих разрешителното ви. Вие сте този, който спечели толкова много пари от аферата с отвличането на Бландиш. Тогава сте били полугладен детектив, нов в занаята. Имали сте късмет да пробиете, махнали сте се от Канзас и сте дошли тук. Така е, нали?

Фенър издуха тънка струйка дим през ноздрите си.

— Историята, която разказваш — каза той — дотук е вярна.

Гросет доби мъдро изражение.

— Шест месеца сте били в Ню Йорк. Изглежда не сте имали много работа през това време.

Фенър изпусна една прозявка.

— Мога да си позволя да избирам — каза той с безразличие.

— Тази сутрин получихме доста остър сигнал за вас.

Фенър се усмихна подигравателно и доволно.

— Така ли? И изпратихте две добичета да ме довлекат в кошарата, но само ги налазиха нови бълхи, така че си тръгнаха.

Гросет се усмихна.

— След това огледахме наоколо — каза той. — Намерихме един убит китаец в празната кантора, която се намира до вашата.

Фенър повдигна вежди.

— И за какво сте се разпищели? Искате да намеря убиеца вместо вас?

— Според сигнала, който получихме тази сутрин, умрелият китаец трябваше да бъде във вашата кантора.

— Не е ли жалко? И какво се е случило? Объркали са канторите?

Гросет пусна фаса си в пепелника.

— Слушайте, Фенър. Няма нужда да влизаме в конфликт. Ще открия картите си. Китаецът е бил мъртъв от тридесет и шест часа. Обаждането беше недоизпипано и предполагахме, че цялата работа е нагласена, но все пак трябваше да хвърлим едно око. Да, този китаец ни интересува. Искаме да имаме някакво обяснение. Бихме искали да чуем и вашата версия за всичко това.

Фенър почеса носа си.

— Братко — каза той, — след тази реч вече ми се ще да бия барабана в Армията на спасението. Ако знаех нещо, щях да ти го кажа. Ако този китаец означаваше нещо за мен, щях да ти го съобщя, при това много бързо. Но не е така. В кантората си никога не съм имал китаец. Никога не съм виждал умрелия ти китаец и се моля на Бога да не го виждам.

Гросет го изгледа замислено.

— Бях дочул, че сте такъв — каза той мрачно. — Обичате да работите сам и да ни прехвърляте топката, когато всичко е в кърпа вързано. Добре, щом така предпочитате да играете играта, играйте я. Ако можем да ви помогнем, ще ви помогнем, но ако сгазите лука, така ще ви настъпим, че ще си мислите, че Емпайър Стейт Билдинг е на гърба ви.

Фенър се ухили и стана на крака.

— Всичко наред ли е? Ако си свършил, трябва да вървя, защото имам малко работа.

Гросет кимна.

— Не се отдалечавайте, Фенър. Съвсем скоро ще трябва пак да се видим. — Той тръсна глава към двамата си копои и тримата излязоха от фоайето.

Пола го настигна, когато той крачеше към изхода. Попита я:

— Къде беше?

— Слушай, Дейв — отвърна тя. — Говорих с мистър Линдзи. Записах какво се е случило с дъщеря му. Защо не хвърлиш едно око?

Фенър я удостои с леден поглед.

— Носиш ли си противокуршумната жилетка?