Джеймс Чейс - Дванайсет жълти и една жена

Фенър кимна.

— Това исках да чуя. Наистина. Беше от скромния тип. Но тогава защо ще си съблича дрехите пред мен, за да ми покаже синините?

Пола остави чашата и се втренчи в него.

— Това е нещо ново — каза тя.

— О, ще ти кажа всичко, като му дойде времето — Фенър махна на келнера с чашата си. — Ти не знаеш за този, който ми се обади докато говорех с нея и ми каза, че е куку. Преди да започне стриптийзът. Ето това ме притеснява. Не се връзва с нейния тип. Взе, че си свали сакото и блузата и се заразхожда из кабинета по сутиен. Не се връзва.

— Някой я е насинил?

— Така бих казал. Белезите по гърба й бяха като изрисувани. Толкова впечатляващи.

Пола се замисли за момент.

— Може би се е уплашила да не я вземеш за луда и е искала да ти ги покаже, за да се убедиш, че е закъсала.

Фенър кимна.

— Може и това да е, но все пак не ми харесва.

Докато келнерът чакаше новото уиски, Пола погледна пак към възрастния човек.

— Не се обръщай веднага — каза тя, — но там седи един човек, който силно се интересува от теб.

— И какво от това? — отговори той нетърпеливо. — Може би харесва лицето ми.

— Не може да е това. Според мен си мисли, че си гримиран, за да се снимаш във филм.

Възрастният човек изведнъж стана и се приближи. Застана до тях смутено. Видът му беше толкова тъжен, че Пола трябваше да му се усмихне окуражаващо. Той се обърна към Фенър:

— Извинете ме, вие ли сте мистър Фенър?

— Така е — отговори му той без никакъв ентусиазъм.

— Името ми е Линдзи. Андрю Линдзи. Имам нужда от вашата помощ.

Фенър се размърда неспокойно.

— Радвам се да се запозная с вас, мистър Линдзи, но не бих могъл да ви помогна по никакъв начин.

Възрастният изглеждаше обезкуражен. Погледът му се премести към Пола, после отново се върна на Фенър.

— Няма ли да седнете, мистър Линдзи? — попита го Пола.

Фенър й хвърли смразяващ поглед, но тя не го забеляза.

Линдзи се поколеба и седна.

Пола продължи да демонстрира маниери, които едва не накараха Фенър да се чувства неудобно.

— Мистър Фенър е много зает, но досега не знам да е имало случай, да не помогне на човек, изпаднал в беда.

Фенър си помисли: „Тази малка шегобийка ще получи каквото заслужава, когато останем сами“. Той кимна на Линдзи, защото нямаше как.

— Така е. Какво те измъчва?

— Мистър Фенър, четох как сте открили онова момиче, Бландиш, когато са я отвлекли. Същото се случи и с дъщеря ми. Тя изчезна вчера. — Две сълзи се спуснаха по лицето му. Фенър отмести поглед. — Мистър Фенър, моля ви, помогнете ми да я открия. Тя е всичко за мен и само Бог знае какво й се е случило.

Фенър допи уискито и сложи чашата на масата така, че тя издрънча.

— Съобщихте ли в полицията? — попита той рязко.

Линдзи кимна.

— Отвличането на деца е федерално престъпление. Не бих се справил по-добре от ФБР. Трябва да имате търпение. Ще я намерят.

— Но, мистър Фенър…

Фенър поклати глава и стана.

— Съжалявам, но нямам време за това.

Лицето на Линдзи се сбърчи като лице на сърдито дете. Той протегна ръка и улови Фенър за ръкава.

— Мистър Фенър, помогнете ми. Няма да съжалявате. Ще ви дам колкото поискате. Вие можете да намерите дъщеря ми по-бързо, от който и да било друг. Знам че можете. Мистър Фенър, моля ви, помогнете ми.

Очите на Фенър бяха като бучки лед. Той махна ръката на Линдзи от ръкава си внимателно, но твърдо.

— Слушайте. Аз сам съм си шеф. Не работя за никого. Ако искам да поема ангажимент, поемам го. Ако не искам, отказвам и толкова. Точно сега ме сърби заради нещо друго. Съжалявам, че дъщеря ви е загазила, но нищо не мога да направя. ФБР е достатъчно голямо, за да се погрижи за нея и за дъщерите на още стотици други. Съжалявам, но сега не мога да се заема с това.

Той кимна на Пола и се запъти към изхода. Линдзи отпусна безпомощно ръце и започна тихо да плаче. Пола го потупа по ръката. След това стана и излезе от бара. Фенър я чакаше отвън. Когато се приближи, той й каза свирепо:

— Какво мислиш, че държим? Приют за кученца? Защо не вземеш да им връзваш панделки?

Пола го изгледа лошо.

— Този старец е изгубил дъщеря си, това нищо ли не означава за теб?

— Означава. Главоболие и нищо повече — отвърна Фенър троснато.

— Понякога те мисля за много готин — каза Пола горчиво и тръгна към фоайето. — Но днес пред теб бих предпочела дори оловен долар и гадна воня.

Висок млад мъж се разгъна от едно голямо кресло и пристъпи към Фенър.

— Аз съм Гросет — каза той, — от кабинета на областния прокурор. Искам да говоря с вас.