Джеймс Чейс - Дванайсет жълти и една жена

Ниският кубинец прокара ръцете си по Фенър.

— Свали си сакото и ми го дай — каза му той.

Фенър му го хвърли. Кубинецът седна на ръба на бюрото и грижливо опипа подплатата. Извади бележника му и много внимателно го разгледа. След това пусна сакото на пода. Отиде пак до него и още веднъж го опипа. Фенър почувства миризмата на подправки в храната, която беше ял неотдавна. Ръцете го сърбяха да го сграбчи за врата.

Кубинецът отстъпи назад и изсумтя. После се обърна.

— Ти. Ела тук.

Устните на Пола бяха стиснати в права линия, но тя стана и пристъпи към него.

— Не ме пипай с кирливите си ръце — каза му спокойно.

Кубинците си казаха нещо на испански. По-високият тръсна глава към Фенър.

— Ти, ела тук.

Той тръгна напряко през стаята, но ниският го удари по тила с дръжката на пистолета си. Отпусна се замаян на колене, после напред и се подпря на дланите си. Кубинецът го ритна с квадратната си обувка точно там, където свършва яката и започва меката част на врата. Ритникът беше много силен и Фенър се претърколи на една страна. Пола отвори уста, за да изпищи, но другият я смушка ниско долу с цевта на пистолета си. Вместо писък дъхът й секна от болка и тя се преви на две.

Кубинецът я хвана под мишниците и я изправи. Ниският я претърси. Не намери каквото искаше и в изблик на порочен гняв я цапардоса с отворена длан. Другият я метна на креслото и седна на ъгъла на бюрото.

Ниският претърси кантората бързо. Не създаде никакъв хаос и го направи сякаш го е вършил стотици пъти. След това излезе в приемната и претърси и нея.

Фенър чуваше как се движи насам-натам, но не можеше да накара мускулите си да заработят. Опита се да стане, но въпреки трескавите му усилия, нищо не помръдна. Пред очите му като завеса увисна червена мъгла от болка и яд.

Едва когато си отидоха, затръшвайки вратата след себе си, той успя да се надигне от пода и да се изправи на крака. Подпря се с ръка на бюрото и се огледа наколо с безумен поглед.

Пола седеше на креслото свита на кълбо и плачеше от гняв.

— Не ме гледай, проклет да си! — извика тя. — Не ме гледай!

Фенър залитна към приемната и после влезе в малката баня вляво. Напълни умивалника с вода и внимателно изми лицето си. Когато свърши, водата беше много червена. Отиде с малко по-стабилни крачки до стенния шкаф и извади оттам бутилка скоч и две чаши. Отпи жадно. Главата го болеше страхотно. Уискито го изгори, но събра съставните му части на едно място. Наля другата чаша до половина и се върна в кабинета си.

Пола се беше пооправила. Все още плачеше тихо.

Фенър сложи бутилката на ръба на бюрото близо до нея.

— Пийни малко, мила моя — каза той. — Това ти трябва сега.

Тя изгледа първо него, после уискито. След това протегна ръка и сграбчи чашата. Очите й горяха на фона на бялото лице. Плисна питието в очите му.

За миг Фенър остана неподвижен, после извади изцапаната с кръв кърпичка и избърса лицето си. Пола скри своето с длани и започна да плаче истински. Фенър седна зад бюрото. Отлепи напоената с уиски яка на ризата си, хвърли я в кошчето за боклук и внимателно изтри врата си с кърпичката.

Останаха така в продължение на няколко минути и единствено риданията на Пола нарушаваха тишината. Фенър се чувстваше ужасно. Тилът му заплашваше да се пропука и разтвори. Половината му лице пулсираше от смъртоносна болка, а ожулената смъдяща синина на врата му гореше от уискито. Взе цигара от кутията с доста разтреперани пръсти.

Пола спря да плаче.

— И си мислиш, че си кой знае какво? — започна тя, без да маха длани от лицето си. — Мислиш си, че си голяма работа, нали? И оставяш двама евтини пищовджии да дойдат тук и да ни направят това? Боже мой, Дейв! Ти се хлъзгаш надолу! Станал си мекушав и зелен. Дойдох да работя с теб, защото мислех, че можеш да се грижиш за себе си и можеш да се грижиш за мен, но съм се лъгала. Ти стоеше като… чуваш ли какво ти говоря? Ти си зелен и си мекушав! Остави ги да се измъкнат от тук и допълзя до бутилката. О’кей, Дейв Фенър, аз си отивам.

Тя заудря възглавничките със стиснати юмруци и зарида отново. После каза:

— О, Дейв, Дейв, как можа да ги оставиш да ми направят това?

Докато тя говореше, Фенър не помръдна и остана с каменно лице. Очите му бяха полуотворени и напомняха бучки лед. Когато тя свърши, й каза:

— Права си, мила моя. Много дълго се заседях тук. — Той стана. — Не ме оставяй сега. Само се поуспокой за ден-два. Можеш да затвориш кантората. Ще бъда много зает. — Той отвори рязко чекмеджето на бюрото, извади оттам пистолета и го мушна отпред в колана на панталона си. Нагласи краищата на жилетката си, така че да скрият дръжката. После излезе от кантората и затръшна вратата след себе си.