Джеймс Чейс - Дванайсет жълти и една жена

— Ще те оставя за малко. Имам работа — каза той и си тръгна.

Фенър го проследи с поглед докато се изгуби, зачуди се каква е цялата тази работа и отиде до малкия бар в другия край на залата. Поръча си ръжено уиски с джинджифил и се облегна на плота. От мястото си виждаше само главата и раменете на Глори. Огледа Тейлър и го проучи. Беше едър човек, много загорял от слънцето, с черна чуплива коса. Порцелановосините му очи и тънкият нос го правеха да изглежда хубав.

Когато Фенър погледна Глори отново, забеляза, че и тя го гледа. Фенър продължи да я наблюдава замислено и се чудеше на невероятната прилика. Ако тя не беше сестрата на Мериан Дейли, той щеше да е трикрак кон.

Тейлър се наведе малко, каза й нещо и тя се сепна. Фенър не можеше да бъде съвсем сигурен, но му се стори, че Глори се усмихна на него. Помисли си, че може би светлината е изиграла някакъв номер, но наистина му се беше сторило, че му дава знак. Той не я изпусна от очи, но тя не погледна повече към него. Постоя така няколко минути, след това забеляза, как тя каза нещо на Тейлър и стана. Тейлър я погледна ядосано, хвана я за китката, но тя поклати глава, изсмя му се и се отдалечи от масата. Тейлър изви врат, за да я види, после се обърна отново напред.

Тя дойде до бара. Наблизо стояха още двама мъже и дребният управител кубинец. Фенър каза:

— Порочно е да се пие сам. Ще изпиете ли едно с мен? Не го погледна, а отвори малката си чантичка и извади оттам десетдоларова банкнота.

— Обичам пороците — отвърна тя тихо и си поръча джин. Стоеше полуобърната, с гръб към него. Виждаше само мекото на ухото й и красивата линия на брадичката.

Фенър бързо допи уискито си и махна за още едно. Разгледа гърба й замислен и учуден. Когато барманът сложи новата чаша върху полираното дърво и си отиде, Фенър каза:

— Мис Лидлър, искам да говоря с вас.

Тя се обърна.

— С мен?

— Така се казвате, нали?

— Да. — Погледът й започна да го притеснява. Изведнъж доби усещането, че вижда през него. Никой досега не го беше карал да чувства нещо такова. Това го объркваше.

— Казвам се Рос. Отседнал съм в хотел „Хауърт“. Бих искал… — Спря. Тейлър се приближаваше бързо. На лицето му беше изписана зла гримаса. Идваше към бара с дълги нервни крачки.

— Дявол да го вземе! Не можеш ли сама да пиеш?

Глори му се изсмя. Каза с ясен глас:

— Мисля, че е чудесен. Мисля, че е абсолютно чудесен.

Тейлър погледна към Фенър с притеснение.

— Престани, Глори — каза Тейлър тихо.

Тя не спря:

— Той е най-красивото нещо, което някога съм виждала. Виж ръцете му! Виж само колко са големи! Виж врата му! Виж как държи главата си!

Фенър извади кърпичката си и избърса длани. Допи питието си. Управителят кубинец го гледаше със студен презрителен поглед.

Тейлър каза ядосано:

— Няма нужда да бълнуваш за ръцете му или за врата му.

— Защо не го поканиш да изпие нещо? Той е готин. Знаеш ли какво ми каза? Каза ми: „Порочно е да се пие сам“. — Глори се обърна и се усмихна на Фенър.

Тейлър му каза:

— Разкарай се оттук, нещастнико!

Глори се изкиска.

— Дръж се прилично. Притесняваш го. Така не се говори на толкова хубав мъж.

Фенър каза:

— Внимавай в картинката, плейбой! Малко си мекичък, за да говориш големи приказки.

Тейлър направи движение, но кубинецът се мушна между тях. Каза нещо съвсем тихо на Тейлър. Той погледна Фенър над главата на управителя. Лицето му беше почервеняло от подтиснатия гняв. После се обърна, хвана Глори за ръката и я изведе от залата.

Фенър каза на кубинеца:

— Хубаво момиче.

Кубинецът отговори:

— Може би е по-добре и вие да си отидете.

Фенър се замисли, после изщрака с пръсти и си тръгна. Избърза през фоайето навън в тъмната нощ. Едно такси се приближи до входа и шофьорът отвори вратата. Фенър каза:

— Към пристанището. Бързо! — и се качи на колата.

Въпреки че шофьорът не караше бавно, когато стигнаха на кея, Тейлър вече беше се качил на „Нанси М“. Фенър плати и видя как светва лампата в каютата. Той огледа опустялото пристанище, след това изтича по кея и се качи на лодката. Стъпвайки съвсем тихо, той стигна до каютата. Излегна се отгоре в цял ръст и погледна през полуотворения стъклен илюминатор.

Глори стоеше в средата на помещението, разтриваше китката си и гледаше Тейлър, който се беше опрял с гръб на вратата.

— Време е да сложим нещата по местата им — каза той. Фенър чуваше гласа му съвсем ясно. — Прекалено дълго се държа като левак.

Глори му обърна гръб.