Реймънд Чандлър - Испанска кръв

— Колко мило.

— Имаш ли ловджийски билет?

— Не съм ловец — отвърна Делагера.

— Това няма да ти помогне. Виждам, че имаш пушка.

— Аз съм ченге.

— Ченге значи? А случайно да имаш значка?

— Случайно имам.

Делагера бръкна в горното си джобче, извади полицейска значка, потърка я в ръкава си, показа я, полегнала в дланта му. Мършавият лесничей я загледа втренчено, докато облизваше устни.

— Лейтенант-детектив значи? От градската полиция. — Лицето му стана завеяно, лениво. — Добре, лейтенант. Ще пропътуваме десетина мили надолу с твоята кола. Аз ще се върна на автостоп.

Делагера прибра значката, внимателно изтръска лулата си и стъпка жаравата в чакъла. Метна брезента на мястото му, без да го закопчава.

— Задържаш ли ме? — попита напрегнато.

— Задържам те, лейтенант.

— Да тръгваме.

Делагера се пъхна зад кормилото на кадилака. Слабият лесничей заобиколи от другата страна и седна до него. Делагера запали мотора, даде на заден ход и потегли по гладкия асфалт на шосето. Долината беше бездънна мараня в далечината. Отвъд нея огромни върхове се открояваха на фона на небето. Делагера караше голямата кола с лекота, без да бърза. Двамата мъже гледаха право пред себе си, без да разговарят. След доста време Делагера попита:

— Не знаех, че при езерото Пума имало елени. По-нататък от него не съм стъпвал.

— Там наблизо има резерват, лейтенант — спокойно отвърна лесничеят. Загледа втренчено през прашното предно стъкло. — Той е част от горското стопанство на окръг Толука… или може би и това не ти е известно?

— Не ми е известно. През живота си не съм убил елен. Полицейската работа не ме е ожесточила до такава степен.

Лесничеят се ухили широко, нищо не каза. Шосето се промъкваше през седловина, от дясната му страна имаше дере. Хълмовете отляво бяха насечени от малки каньони. В някои се виждаха прокараните груби пътища, полубуренясали, прорязани от коловози.

Делагера рязко и внезапно люшна голямата кола наляво, стрелна я в разчистена площадка от червеникава почва, обрасла с изсъхнала трева, рязко натисна спирачката. Колата залитна, наклони се на една страна и закова със стържене на място.

Лесничеят се метна яростно надясно, после политна напред към стъклото. Изруга, изправи се рязко и се пресегна с дясната ръка към пистолета в кобура.

Делагера хвана тънката корава китка и остро я изви към тялото на мъжа. Лицето на лесничея пребледня под дълбокия загар. Лявата ръка заопипва кобура, после омекна. Мъжът заговори със стегнат, изпълнен с болка глас:

— Само влошаваш нещата, ченге. Получих анонимно обаждане от Солт Спрингс. Описаха колата ти, казаха къде се намира. Съобщиха също, че вътре ще намеря убита кошута. Аз…

Делагера пусна китката, рязко откопча кобура и с едно движение измъкна от него колта. Метна пистолета навън.

— Излизай, окръг Толука! И се върни на автостоп, както спомена. Какво става — не можеш ли повече да живееш само на заплата? Сам си ми подхвърлил кошутата при езерото Пума, проклет мошеник!

Лесничеят бавно се измъкна, стъпи на земята с безизразно лице, с вяло провиснала долна челюст.

— Много грубо пипаш — промърмори. — Ще съжаля ваш за това, ченге. Ще подам оплакване.

Делагера се плъзна по седалката и излезе през дясната врата. Застана плътно до лесничея и много бавно изрече:

— Може и да греша, господине. Може и наистина да са ти се обадили. Няма да се учудя.

Измъкна с рязко движение трупа на кошутата от колата, положи го на земята, без да откъсва поглед от лесничея. Слабият мъж не помръдна, не направи опит да вземе пистолета си, паднал в тревата на три-четири метра от него. Водораслевите очи бяха мътни, много студени.

Делагера се върна в кадилака, отпусна рязко ръчната спирачка, включи мотора. Излезе на заден на шосето. Лесничеят още не бе помръднал.

Кадилакът се стрелна напред, спусна се по нанадолнището и изчезна от поглед. Когато съвсем се изгуби, лесничеят вдигна пистолета си, закопча го в кобура, завлече кошутата зад храсталаците и тръгна назад покрай пътя към височинката на седловината.

— Някакъв мъж звъня три пъти, лейтенант, но не си остави номера. Два пъти ви търси една жена. Не си даде нито името, нито телефона — съобщи момичето от телефонната служба на жилищния блок „Кенуърти“.

Делагера пое от ръката му листчетата, прочете на три от тях името „Джоуи Чил“ и в колко часа е звънял. Взе двете адресирани до него писма, докосна шапката си вместо довиждане и се качи в асансьора. Слезе на четвъртия етаж, тръгна по тесния смълчан коридор, отключи една врата. Без да пали лампи, отиде до големия френски прозорец, разтвори го широко и застана там, загледан в плътното мрачно небе, в проблясващите неонови светлини и в пронизващите лъчи на фаровете по булевард „Ортега“ две преки по-нагоре.