Реймънд Чандлър - Испанска кръв

Делагера свали шапка и заклати слънчевите очила покрай хълбока си.

— Здравей, Мини. Много съжалявам. Трябва да се видя с госпожа Мар.

— Разбира се. Влезте, господин Сам. Прислужницата отстъпи встрани и той прекрачи в затъмнения вестибюл, застлан с теракота. — Още ли не са се появили репортерите?

Момичето бавно поклати глава. Топлите му кафяви очи бяха замаяни, като дрогирани от шока.

— Още никой не е идвал… Тя преди малко се върна. Дума не е обелила. Само стои като истукан в онзи неин солариум, дето слънчев лъч не прониква.

Делагера кимна и каза:

— С никого не разговаряй, Мини. Ще се опитат да не вдигат шум известно време, да го опазят от вестникарите.

— Разбира се, господин Сам. Нито дума.

Делагера й се усмихна, тръгна безшумно на каучуковите си подметки по керамичния под към дъното на къщата и сви под прав ъгъл в друг коридор, досущ като първия. Почука на някаква врата. Никакъв отговор. Завъртя топката на бравата и пристъпи в дълга тясна стая, мрачна въпреки множеството прозорци. Дървета растяха досами тях, притискаха листа към стъклата. Някои от прозорците бяха закрити от дълги кретонени завеси.

Високата млада жена в средата на стаята не се обърна да го погледне. Стоеше неподвижно, сковано. Беше вперила поглед навън. Ръцете й, отпуснати покрай бедрата, бяха стиснати в юмруци.

Имаше червеникаво-кестенява коса, която сякаш бе събрала всичката светлина в стаята и образуваше кротък ореол около студеното й красиво лице. Беше облечена в син кадифен костюм със спортна кройка и външни джобове. Бяла носна кърпичка, поръбена със синьо, се подаваше от горното джобче, надиплена старателно с крайчетата нагоре, както при мъжете контета.

Делагера изчака очите му да привикнат с полумрака. След малко жената наруши тишината с висок, пресипнал глас.

— Е… докопаха го, Сам. Най-сетне го докопаха. Нима им беше толкова омразен?

— Дони бе в безпощаден бизнес, Бел — тихо изрече Делагера. — Допускам, че е играл по правилата, доколкото е възможно, но неминуемо си е спечелил врагове.

Тя бавно извърна глава и го погледна. В косите й играеха светлини. Златисто проблясваше в очите й. Гласът й потреперваше.

— Кой го е убил, Сам? Имат ли представа?

Делагера бавно кимна, седна в плетен стол, за люля шапката и очилата си между коленете.

— Да. Според нас извършителят е известен. Казва се Имлей, помощник-прокурор.

— Божичко! — едва издиша младата жена. — Накъде отива този покварен град?

Делагера продължи монотонно:

— Ето каква е работата… ако си сигурна, че искаш да знаеш… вече.

— Искам, Сам. Очите му не се откъсват от мен от стената, накъдето и да погледна. Молят ме да направя нещо. Той беше много добър с мен, Сам. Имахме си и своите неприятности, разбира се, но… не бяха съществени.

— Този Имлей се е кандидатирал за съдия с подкрепата на групировката Мастърс-Ейдж. Живее нашироко и доколкото ни е известно, съжителства с кабаретната актриса Стела ла Мот. Някъде, някак си са ги снимали заедно — много пияни и разголени. Снимките бяха намерени у Дони, Бел. В бюрото му. Според бележника е имал уговорена среща с Имлей за дванайсет и петнайсет. Предполагаме, че са се спречкали и Имлей го е изпреварил.

— Ти ли откри снимките, Сам? — съвсем тихо попита жената. Той поклати глава и се усмихна накриво.

— Не. Ако бях аз, можех и да ги прикрия. Намери ги Дру, началникът на полицията… след като ме отстраниха от разследването.

Главата й рязко се отметна. Яркосините очи се разшириха.

— Отстранили са те от разследването? Теб, приятеля на Дони?

— Да. Не го приемай толкова навътре. Аз съм полицай, Бел. В края на краищата върша каквото ми наредят.

Тя замълча, повече не погледна към него. След малко той се обади:

— Ако можеш да ми дадеш ключовете от вилата ви при езерото Пума. Наредено ми е да се кача и да огледам за улики. Дони провеждаше там някои от съвещанията си.

Нещо се промени в лицето на жената: придоби почти презрително изражение. Гласът й бе изпразнен от нюанси.

— Ще ги донеса. Но там няма да откриеш нищо. Ако ще им помагаш да намерят улики срещу Дони… за да очистите от подозрение този Имлей…

Делагера се усмихна едва-едва и леко поклати глава.

— Какви ги говориш! Преди да направя нещо подобно, ще си подам оставката.

— Разбирам.

Тя се насочи към вратата и излезе от стаята. Той остана да седи неподвижно, докато я нямаше, загледан с празен поглед в стената. Лицето му бе наскърбено. Изруга тихо под носа си.